Дийн Кунц - Непознати

— Знаем, че в потулването на инцидента са участвали военни. Униформите им имат месингови копчета, макар и не с изправен на задните си крака лъв. Мисля, че са орли. Копчетата на палтото на убиеца и на полицая вероятно са приличали на копчетата на униформите на онези, които са ни затворили в мотела.

— Да, но ти каза, че са били в защитно облекло, а не в униформи.

— Може би в определен момент са решили да махнат защитните облекла.

Джинджър кимна:

— Сигурно е било така. Тогава остава само едно. Лампите зад къщата на Нюбъри Стрийт в деня, когато убиха Пабло. Разказах ти за тях. Бяха от черно ковано желязо с кехлибарени стъкла. Светлината на крушките им трепкаше като пламък на газ. В тях нямаше нищо особено, но въпреки това ме хвърлиха в паника.

— Лампите в стаите на мотел „Спокойствие“ имат кехлибарени стъкла.

— Да ме вземат дяволите. Оказва се, че всеки пристъп на пориомания е бил предизвикан от нещо от онези дни, докато са промивали мозъка ми.

Доминик се поколеба, сетне бръкна в джоба на ризата си, извади моменталната снимка и й я даде.

Джинджър пребледня и потрепери, когато видя безизразните си очи на снимката.

Доминик й даде няколко минути, за да се съвземе от шока.

— Това е безумие — каза тя. — Какво може да ни се е случило, че да оправдае тази заплетена и рискована конспирация? Какво толкова важно сме видели?

— Ще разберем — обеща Доминик.

— Мислиш ли, че ще ни позволят? Те убиха Пабло. Няма ли да направят необходимото, за да ни попречат да разкрием истината?

— Според мен конспираторите са разделени на две групи. От едната страна са коравосърдечните и неотстъпчивите като полковник Фолкърк и хората му, а другите, по-свестните, са представени от човека, който ни е изпратил снимките, и двамата мъже в защитно облекло в съня ми снощи. Лошите са искали да ни убият още от самото начало, за да потулят историята. Но по-свестните са предпочели да заличат спомените ни и да използват методи за контролиране на съзнанието, за да продължим да живеем. И мисля, че вторите са надделели, защото са постигнали своето.

— Убиецът на Пабло трябва да е бил от първите.

— Да. Той сигурно работи за Фолкърк. Полковникът явно още иска да убие всеки, който изложи на риск запазването на тайната. И това означава, че никой от нас не е в безопасност. Мисля, че другата група още се опитва да ни защити, затова имаме шанс. Но при всички случаи не можем да свием рамене и да се приберем вкъщи само защото врагът е силен.

— Разбира се. Не можем — съгласи се Джинджър и огледа паркинга. — Те сигурно знаят, че се събираме в мотела, имаме проблясъци на спомени и нещата се усложняват. Мислиш ли, че в момента ни наблюдават?

— Вероятно. Но не забелязах някой да ме следи, докато идвах към летището.

— Не е било необходимо да те следят. Знаели са къде отиваш и кого ще посрещнеш.

— Дали не се самозаблуждаваме? И сме само буболечки върху дланта на великан, който може да ни смачка, когато поиска?

— Може би. Но, кълна се в Бога, може поне здравата да го ухапем, преди да ни смачка.

Джинджър говореше непоколебимо и убедително, но думите й прозвучаха забавно в контекста на метафората. Макар че беше възхитен от решителността й пред незначителния шанс за успех, Доминик не можа да не се засмее.

Тя също се засмя.

Докато я гледаше как се смее, той за отново бе поразен от красотата й. Джинджър наистина се различаваше от другите жени.

Доминик пое дълбоко въздух и попита:

— Е, да те заведа ли при останалите?

— Да, разбира се. Изгарям от нетърпение да се запозная с тях. Другите буболечки на дланта на великана.

До настъпването на нощта оставаше по-малко от половин час и сенките по планинските равнини се удължиха, а сивкавата светлина на здрача придаваше странен вид на високите треви, скалните образувания и туфите изсъхнали кафяви тръни.

Преди да я закара в мотела, Доминик Корвези заведе Джинджър на „особеното“ място, което се намираше на двеста метра южно от магистрала 80. Заледените треви изглеждаха лъскави и черни.

Писателят застана на разстояние от нея. Той й бе казал, че не иска да влияе на реакцията й към това място.

Джинджър бавно се разходи насам-натам и изведнъж усети вибрации. Обзе я странно безпокойство. Тя отстъпи назад от най-тъмните сенки, сякаш там дебнеше нещо враждебно. Сърцето й започна да бие като обезумяло. Безпокойството й бързо прерасна в страх и тя почувства, че дишането й се учести.

— Тя е в мен. Тя е в мен.