Дийн Кунц - Непознати

— Аз се променям, Джени, и още не знам защо. Чувството е приятно и… странно. — Онова, което после каза, го изненада. — Ще се случи нещо голямо, Джени. Не знам какво, но с мен ще стане нещо. И много бих искал да сме заедно, Джени.

Небето над Невада помръкна от черни, буреносни облаци. Доминик отиде на летището в Елко, за да посрещне Джинджър Вайс.

Доктор Вайс беше четвъртият пътник, който слезе от самолета. Тя беше дребна и много красива. Вятърът развя сребристорусите й коси.

Доминик забърза към нея и Джинджър спря и остави на земята пътническите си чанти. Двамата се поколебаха и се вторачиха един в друг със странна смесица от изумление, вълнение, радост и страх. После, с импулсивност, която ги изненада, те се хвърлиха в обятията си, сякаш бяха стари и близки приятели, които не се бяха виждали отдавна. Джинджър и Доминик се притиснаха един в друг. Сърцата им биеха като обезумели.

„Какво става тук, по дяволите?“ — запита се Доминик.

Но той беше твърде развълнуван, за да анализира ситуацията. В момента Доминик можеше само да чувства, но не и да разсъждава.

Най-после двамата се откъснаха от прегръдките си, но не бяха в състояние да говорят. Джинджър се опита да каже нещо, но гласът й потрепери, а Доминик не можеше да пророни дума. Той взе чантите й и двамата тръгнаха към паркинга.

— Какво беше това? — попита тя, когато се качиха в колата.

Още разтреперан, но без да се чувства неудобно от дръзката прегръдка, с която я бе посрещнал, Доминик се прокашля и отговори:

— Не знам. Но мисля, че двамата с теб сме преживели нещо потресаващо, което е създало необикновена и силна връзка между нас, но не сме съзнавали за нея, докато не се видяхме в плът и кръв.

— Снимката ти на корицата на книгата ми оказа много странно въздействие, но съвсем не беше като това. Сега, като те видях, имах чувството, че… сме се познавали цял живот. И по-точно, че се познаваме много добре, сякаш споделяме някаква страховита тайна, която целият свят иска да научи, но я знаем само ние двамата. Не звучи ли налудничаво?

Той поклати глава.

— Не. Съвсем не. Ти изрази с думи онова, което чувствах.

— Ти си се запознал с някои от другите. Същото ли беше, когато ги видя?

— Не. Мигновено почувствах… сърдечност към тях, усещане за съпричастност, но не толкова силно, както когато видях теб. Всички сме преживели нещо необикновено, което е свързало живота и бъдещето ни. Но явно двамата с теб сме преживели нещо още по-странно и въздействащо. По дяволите.

Двамата седяха половин час в колата и разговаряха.

Джинджър му разказа за пристъпите си на пориомания, за сеансите под хипноза с Пабло Джаксън, за метода на контролиране на съзнанието, наречен „блокажът Азраел“, за убийството на илюзиониста и как самата тя се е разминала на косъм от смъртта.

Макар че Джинджър не търсеше нито съчувствие за страданията си, нито похвала за държанието си по време на изпитанията, уважението и възхищението на Доминик нарастваха с всяка изминала минута. Джинджър беше висока само метър петдесет и пет и тежеше петдесет килограма, но физическото й присъствие беше по-внушително, отколкото на човек, два пъти по-едър от нея.

Доминик й разказа за събитията през последните двайсет и четири часа и когато чу за съня му предишната нощ и за спомените, появили се в паметта му, Джинджър видимо се успокои. В съня на Доминик имаше доказателство за теорията на Пабло Джаксън, че пристъпите на пориомания не са предизвикани от психично разстройство, а се събуждат при вида на предмети, свързани със затворничеството им в мотела по миналото лято. Черните ръкавици и каската с тъмното стъкло я бяха ужасили, защото подсъзнателно й бяха напомнили за хората в защитно облекло, които бе видяла, докато промиваха мозъка й. Каналът на мивката я хвърли в паника, защото Джинджър явно беше една от „задържаните“, отровени от полковник Фолкърк, а после принудена да повърне токсините. И явно многократно бяха преглеждали очите й, за да проверят дълбочината на предизвикания от психотропните вещества унес и затова при вида на офталмоскопа в кабинета на Джордж Ханаби Джинджър изпадна в ужас и избяга. Ето защо, тя изпита облекчение от това неопровержимо доказателство, че пристъпите й не са симптом на лудост, а отчаян, но рационален опит да избегне потиснатите спомени, които специалистите по контролиране на съзнанието й бяха забранили да си спомня.

— А месинговите копчета на палтото на мъжа, който уби Пабло? И на униформата на полицая? Защо копчетата ме ужасиха и предизвикаха пристъп на пориомания? — попита Джинджър.