Дийн Кунц - Непознати

Но Джак не намери утеха в „Сейнт Томас“, нито изкупление на греховете си, дори след като остави двайсет хиляди долара в кутията за дарения.

Той потегли отново, за да раздаде остатъка от парите от обира на бронираната кола, но не защото този жест щеше да изкупи вината му. Преразпределението на финансите не беше моралният еквивалент на отплатата. Джак имаше да изкупува твърде много грехове, за да очаква опрощение за една нощ. Той вече не искаше и не се нуждаеше от парите, но, от друга страна, не можеше да ги изхвърли в контейнерите за боклук, затова раздаването им беше единственият възможен ход на действие.

Джак спря пред още църкви и храмове. Някои бяха отворени, други — заключени. Но там, където успя да влезе, той остави пари.

После отиде в Армията на спасението и даде четирийсет хиляди долара на изумения служител там.

На Бейярд Стрийт в близкия Китайски квартал Джак видя надпис на прозореца на втория етаж на една сграда: „Дружество за защита на китайското малцинство“. Помещението се намираше над старомодна аптека, където продаваха лекарства от традиционната китайска медицина — билки и стрити на прах корени. Аптеката беше затворена, но един от прозорците на Дружеството светеше. Джак натисна няколко пъти звънеца и по стъпалата слезе възрастен, съсухрен китаец, който заговори през малката решетка на вратата. Джак се увери, че главната цел на Дружеството е спасяването на превърнатите в скотове китайски семейства от Виетнам и настаняването им в Съединените щати и му подаде двайсет хиляди долара. От изумление китаецът започна да говори на родния си език и настоявайки да стисне ръката му, излезе на студения, зимен вятър.

— Приятелю — каза възрастният мандарин, — нямаш представа какво страдание ще облекчи дарението ти.

— Приятелю — повтори Джак.

В тази една-единствена дума и в сърдечното ръкостискане на китаеца той намери нещо, което мислеше, че е загубил завинаги — чувството за принадлежност, съпричастност и приятелство.

Джак се качи в колата си и потегли, но сълзите замъглиха зрението му.

Той не си спомняше да е бил по-объркан. Джак плачеше, отчасти защото петното на вината поне за момента му се струваше незаличим белег в душата му. Но някои от сълзите бяха от радост, защото изведнъж отново започна да изпитва обич към хората. В продължение на осем години Джак се бе дистанцирал от обществото, но сега, за пръв път, откакто се завърна от Централна Америка, почувства потребност, желание и готовност да се сприятели с някого.

Огорчението беше задънена улица. Омразата нараняваше само онези, които я питаеха. Опиянението от отчуждението беше самотата.

През последните осем години Джак често бе плакал за Джени, а понякога и в пристъпи на самосъжаление. Но сегашните сълзи бяха различни от всички останали, защото бяха пречистващи и го измиха от гнева и негодуванието.

Той още не проумяваше каква е причината за драстичните и бързи промени, които ставаха с него. Но чувстваше, че еволюцията му — от несретник, отхвърлен от обществото и престъпник, до спазващ законите гражданин — не е завършила и ще поднесе още няколко изненади. Той се запита накъде да се отправи и по кой път да поеме.

В онази нощ в Китайския квартал в неговия свят отново нахлу надежда, досущ летен ветрец, разнасящ камбанен звън.

Нед и Санди Сарвър се грижеха сами за ресторанта, защото по природа бяха трудолюбиви, но и защото менюто им не беше претенциозно, а и Нед бе служил като готвач в армията.

Но въпреки това той винаги се радваше, когато Ърни и Фей поднасяха на гостите закуска в стаите, защото не беше необходимо да отваря грила преди обяд.

В събота вечерта, докато печеше на скара хамбургери и пържеше картофи, Нед Сарвър често поглеждаше съпругата си. Още не можеше да свикне с промените в нея. Тя бе напълняла пет-шест килограма и фигурата й бе придобила привлекателна женствена закръгленост. Санди вече не тътреше крака и не прегърбваше рамене. Движенията й бяха плавни, грациозни и енергични, а това много допадаше на Нед.

Той не беше единственият мъж, който оглеждаше Санди. Някои от шофьорите на камиони не откъсваха очи от заоблените й хълбоци, докато тя прекосяваше ресторанта, разнасяйки подноси с храна и напитки.

Доскоро, макар че беше неизменно учтива с клиентите, Санди не бъбреше с тях. Но това също се промени. Още беше някак стеснителна, но отговаряше на закачките им и дори се шегуваше.