Дийн Кунц - Непознати

— Отне ми част от изненадата. Но сигурно ще се учудиш, като чуеш, че имаш писмо от доктор Вайс. Изпратила го е до „Рандъм Хаус“ на двайсет и шести декември. Била се побъркала и се чудела какво да прави, когато случайно попаднала на книгата ти и видяла снимката ти. Имала чувството, че те познава и ти имаш нещо общо с онова, което става с нея.

— Носиш ли писмото? — развълнувано попита Доминик.

Паркър му го прочете, като от време на време поглеждаше навън.

— Трябва да й се обадя веднага — каза Доминик. — Утре в девет вечерта ще говорим пак.

— Ако ще се обаждаш от мотела, където има вероятност телефоните да се подслушват, няма смисъл да излизам да търся обществен телефон.

— Имаш право. Ще ти се обадя вкъщи. Пази се.

— И ти.

Паркър затвори, изпитвайки смесени чувства. Той се успокои, че неудобните нощни пътувания до обществен телефон ще свършат, но интригата със сигурност щеше да му липсва.

Фейн излезе на дъжда и почти изпита разочарование, че никой не стреля по него.

Пабло Джаксън бе погребан сутринта, но Джинджър Вайс мисли за него през целия следобед и вечерта. Споменът за усмивката му я бе обсебил.

Тя седеше в стаята за гости в „Пазител на залива“ и се опитваше да чете, но не можеше да се съсредоточи. Когато не мислеше за възрастния илюзионист, Джинджър се измъчваше от притеснения, питайки се какво ще стане с нея.

Легна си в дванайсет и петнайсет след полунощ и тъкмо посягаше да угаси лампата, когато Рита Ханаби дойде и й каза, че я търси Доминик Корвези. Развълнувана и изпълнена с трепетно очакване, Джинджър наметна халата си и отиде в кабинета на Джордж.

— Ало? Господин Корвези?

— Доктор Вайс? — Гласът му беше звучен и мелодичен. — Постъпихте много добре, че ми писахте. Не мисля, че сте полудели. Не сте сама, докторе. Има и други хора със странни проблеми.

Джинджър се опита да отговори, но гласът й потрепери.

— Аз… Съжалявам… Обикновено… не плача…

— Не говорете, докато не сте готова. Ще ви разкажа за моя проблем. Аз ходя насън. И сънувам… луната.

Изведнъж я обзе смразяващ кръвта страх и в същото време — приятно вълнение.

— Да, луната — потвърди тя. — Не помня сънищата си, но сигурно имат нещо общо с луната, защото се събуждам, викайки тази дума.

Доминик Корвези й разказа за мъж на име Зебедая Ломак от Рино, който бе сложил край на живота си, докаран до самоубийство от обсебеността си от луната.

— Промили са мозъците ни — не се сдържа Джинджър. — Проблемите ни са резултат от потиснатите спомени, които се опитват да излязат на повърхността.

От другия край на линията настъпи мълчание, сетне писателят рече:

— Това е и моята теория, но вие явно вече сте сигурна.

— Да. След като ви писах, се подложих на хипноза и открихме доказателства за блокиране на паметта.

— По миналото лято с нас се е случило нещо.

— Да. Точно така. В мотел „Спокойствие“ в Невада.

— Обаждам се оттам. И ако е възможно, трябва и вие да дойдете. Случиха се много неща, за които не мога да рискувам да ви разказвам по телефона.

— Кои са те? Какво крият?

— Имаме шанс да разберем, ако действаме заедно.

— Ще дойда. Още утре. Стига да намеря билет за самолета за толкова кратко време.

Рита Ханаби отвори уста да възрази, че Джинджър не е в състояние да пътува. Джордж се намръщи.

— Ще ви се обадя кога и с кой полет ще пристигна — каза Джинджър на Доминик Корвези.

— Не можеш да отидеш чак дотам в твоето състояние — рече Джордж, след като тя затвори.

— Ами, ако получиш пристъп в самолета? — притесни се Рита.

— Всичко ще бъде наред.

— Мила, в понеделник получи три пристъпа един след друг.

Джинджър въздъхна.

— Вие се държахте чудесно с мен и никога няма да мога да ви се отплатя. Обичам ви. Но живея тук вече пет седмици, през които съм безпомощна като зависимо дете и не мога да продължавам така. Трябва на всяка цена да отида в Невада.

Джак спря отново на няколко пресечки от Презвитерианската църква. Този път влезе в Епископалната църква „Сейнт Томас“ на Пето Авеню. Джак се вторачи в олтара и в статуите на светците, апостолите, Дева Мария и Христос и осъзна, че основната цел на религията е изкуплението на вината и опрощението на греховете. Човешките същества, изглежда, бяха неспособни да се покажат достойни за потенциала й и някои полудяваха от чувството за вина, ако не вярваха, че някакъв бог — Исус, Йехова, Мохамед, Маркс или друг — не ги гледа благосклонно, макар да са недостойни.