Дийн Кунц - Непознати

Знаеше само, че вече не може да се смята за изпълнен с меланхолия, романтичен бандит с мисия да поправи несправедливостта, сторена на него и на любимата му съпруга. Джак беше обикновен крадец. В продължение на осем години се бе заблуждавал. И сега се видя такъв, какъвто всъщност беше. Внезапното прозрение беше съкрушително.

Той не само нямаше причина да живее, но и нещо по-лошо — от осем години животът му беше безцелен.

Джак караше напосоки по улиците на Манхатън, без да отива никъде и без да изпитва желание да се прибере в апартамента си.

Озова се на Пето Авеню. Приближаваше се до „Сейнт Патрик“. Джак импулсивно спря пред главната порта на огромната катедрала, слезе от колата, отвори багажника и извади пет-шест завързани с ластик пачки от банкноти по двайсет долара.

Беше глупаво да оставя колата си паркирана неправилно на такова видно място, когато в багажника имаше триста и трийсет хиляди откраднати долари, незаконно придобитото устройство ИСИП и оръжия. Ако някое ченге спреше, за да го глоби и поискаше да претърси колата, с Джак беше свършено. Но на него вече не му пукаше. В известно отношение той беше мъртвец, който още вървеше. Също като Джени — мъртва жена, която още дишаше.

Макар че не беше католик, Джак отвори една от вратите на „Сейнт Патрик“ и влезе вътре. Вътре бяха коленичили няколко човека, които се молеха и палеха свещи дори в този късен час. Джак погледна красивия балдахин над олтара, после намери кутиите за дарения, извади пачките и ги натъпка там.

Излезе от катедралата и докато слизаше по гранитните стъпала, спря и примига, защото в нощния пейзаж на Пето Авеню нещо се бе променило. И докато на светлината на уличните лампи и на фаровете на минаващите коли падаха огромни снежинки, Джак постепенно осъзна, че градът е възвърнал онзи блясък, очарование и загадъчност, които винаги бе имал за него преди заминаването му за Централна Америка. Ню Йорк изглеждаше по-чист, а въздухът — не толкова мръсен.

Оглеждайки се изумен, Джак бавно проумя, че градът не е претърпял метаморфоза през последните няколко минути. Ню Йорк си беше същият като преди и какъвто винаги е бил. Но след като се върна от Централна Америка, Джак беше различен и не виждаше нищо хубаво в този град и в творенията на обществото, което мразеше. Сивотата и упадъкът на Ню Йорк бяха само отражения на изстрадалото, деформираното и поквареното му съзнание.

Джак се качи в шевролета си, пое на запад към Шесто Авеню, сетне на север към Сентръл Парк, направи десен завой, отново излезе на Пето Авеню и се отправи на юг, без да знае къде отива. Накрая стигна до Презвитерианската църква. Отново паркира неправилно, взе пари от багажника и влезе в църквата.

Там нямаше кутии за дарения, но Джак намери един млад помощник, който заключваше вратите, извади няколко пачки с банкноти по десет и двайсет долара и ги даде на изумения човек, като каза, че е спечелил цяло състояние в казината в Атлантик Сити.

В двете църкви Джак даде трийсет хиляди, но тази сума беше едва около една десета от онова, което бе донесъл от Кънектикът. Но даренията не приспаха чувството за вина. Всъщност срамът му се засилваше с всяка изминала минута. Парите в багажника приличаха на издайническото сърце под дъските на пода в разказа на Едгар Алън По и Джак изгаряше от нетърпение да се отърве от този пулсиращ вестител на вината му.

Оставаха още триста хиляди долара. За някои нюйоркчани Коледа щеше да дойде със закъснение.

По миналото лято Доминик бе нощувал в стая номер двайсет.

Любопитството на Ърни Блок беше по-силно от никтофобията му. Той реши да придружи Фей и Доминик до стая номер двайсет. Те се надяваха, че в познатата обстановка, спомените на писателя ще се събудят. Ърни вървеше между Фей и Доминик, които го държаха за ръцете. Но притеснен от мрака, той държа очите си затворени през цялото време.

Фей влезе първа, запали лампите и дръпна завесите. Ърни отвори очи, едва когато тя затвори вратата.

Доминик влезе в стаята и мигновено го обзе страх. Приближи се до леглото и се вторачи в него, опитвайки се да си спомни как бе лежал там, упоен и безпомощен.

— Покривката на леглото не е като тази на снимката — каза Фей. — Но леглото и мебелите са същите.

Доминик си спомни всеки детайл. Имаше чувството, че в стаята витаят духове, които обаче остават в периферното му зрение. Но духовете всъщност бяха неприятните спомени и обитаваха не стаята, а тъмните ъгли на паметта му.