Дийн Кунц - Непознати

Брендън се върна в леглото и дълго чака смелостта му да се възвърне.

Ърни стоеше до ваната в банята и се опитваше да си припомни какво точно бе мислил и чувствал в ранните часове на събота, четиринайсети декември, когато някакъв странен импулс го накара да отвори прозореца и му се привидя онази страшна халюцинация. Писателят Доминик Корвези бе застанал до мивката, а Фей наблюдаваше от прага.

Отраженията на лампите блестяха по хромираните кранове и душа и постепенно хвърлиха светлина върху спомените на Ърни.

— Светлина. Дойдох тук заради светлината. Страхът ми от мрака се бе засилил и аз се опитвах да го скрия от Фей. Не можех да заспя, станах от леглото, дойдох тук, затворих вратата и… се зарадвах на светлината. — Ърни им разказа как погледът му бил привлечен към прозореца над ваната и как е изпитал странно и непреодолимо желание да избяга. — Трудно ми е да го обясня. Но изведнъж в главата ми започнаха да се въртят налудничави мисли. Изпаднах в паника и помислих: „Сега е единственият ми шанс да избягам, затова по-добре да се възползвам, да се измъкна през прозореца, да тръгна към хълмовете… да стигна до някое ранчо и да потърся помощ.“

— Помощ за какво? — попита Доминик. — Защо се нуждаеше от помощ? Защо изпита желание да избягаш от дома си?

Ърни се намръщи.

— Нямам представа. — Той си спомни как се чувстваше в онази нощ — странна смесица между потребност да избяга и усещане, че сънува. — Отворих прозореца и може би щях да изляза, но видях някого навън, на покрива.

— Кого?

— Звучи глупаво, но беше мъж с бяла мотоциклетна каска с тъмно стъкло и черни ръкавици. Той дори протегна ръка към мен, сякаш искаше да ме сграбчи, и аз отстъпих назад, блъснах се в ръба на ваната и паднах.

— И в същия миг аз се втурнах в банята — каза Фей.

— Станах, отново се приближих до прозореца и погледнах към покрива, но там нямаше никого. Било е… халюцинация.

— В тежките случаи на фобия, когато пациентът постоянно изпитва безпокойство, понякога му се привиждат разни неща — рече Фей.

Доминик се вторачи в матовото стъкло над ваната, сякаш се надяваше, че там ще съзре отговора на съдбовната тайна, сетне каза:

— Не е било халюцинация. Имам чувството, че онова, което си видял, е било… проблясък на спомен, Ърни. От по миналото лято. За миг потиснатите ти спомени са се опитали да пробият бариерата. Върнал си се във времето, когато наистина си бил затворник в дома си и си се опитал да избягаш.

— И ме е спрял онзи човек на покрива? Но какво е правел там? И защо е бил с каска на мотоциклетист? Не е ли странно?

— Човек в защитно облекло, изпратен да се справи с изтичането на химични или биологични токсини, би носил шлем.

— Но ако са били в защитно облекло, тогава наистина е имало изтичане на токсини.

— Може би — съгласи се Доминик. — Още не знаем достатъчно, за да сме сигурни, че е било така.

— Но ако всички сме преживели едно и също, тогава защо само ти, Ърни и онзи господин Ломак страдате от последиците. Защо аз нямам кошмари и психични проблеми?

— Не знам — каза писателят. — Но това са някои от въпросите, на които трябва да намерим отговор, ако се надяваме да премахнем безпокойството от случилото се и да възвърнем нормалния си живот.

След като откраднаха парите от бронираната кола, Джак и хората му караха петнайсет километра и паркираха двата откраднати микробуса на „Пътна сигнализация“ в гаража, нает с фалшиви карти за самоличност, където бяха оставили личните си автомобили. Гаражът се намираше в осеяна с боклуци уличка в занемарен квартал, застроен с индустриални предприятия и жилищни сгради. Районът се характеризираше с постройки с олющена боя, мръсотия, счупени улични лампи, празни витрини и зли на вид бездомни кучета.

Петимата изсипаха съдържанието на брезентовите чували върху мазния бетонен под на гаража, набързо преброиха парите и ги разделиха — приблизително по трийсет и пет хиляди на всеки.

Джак не изпитваше чувство за победа, нито радостно вълнение. Нищо.

След пет минути бандата се разпръсна, досущ пухчета от глухарче, понесени от вятъра. Като по часовник.

Джак пое към апартамента си в Манхатън. Валеше сняг, макар и не достатъчно, за да затрупа магистралата и да създаде проблеми на движението.

По време на пътуването Джак беше в странно настроение. С него настъпи промяна, каквато не бе очаквал. С всяка изминала минута сивотата в душата му най-после започна да се оцветява от емоции. Потиснатостта му отстъпи място на чувства, които го изненадаха. Той не би се учудил на нов прилив на тъга или на самота, защото Джени бе починала само преди седемнайсет дни. Но чувството, което го завладя, беше вина. Откраднатите пари в багажника на колата му започнаха да тежат на съвестта му.