Дийн Кунц - Фалшива памет

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

Марти натискаше с всичка сила чекмеджето. Дясната ръка я заболя от китката до рамото. Челюстите и зъбите й бяха стиснати.

Побиха я тръпки. Мислите й станаха още по-объркани. Всъщност тя не се притесняваше, че от чекмеджето ще изскочи нещо. Ножицата не можеше да оживее по чудо. Щракането отекваше само в главата й. Марти не се страхуваше от ножицата, точилката, ножовете, вилиците, тирбушона и отварачката. От няколко часа тя знаеше какъв е истинският източник на ужаса й. Помисли си го няколко пъти през този странен ден, но едва сега се убеди на какво се дължи необяснимото й държание. Единствената заплаха, от която се страхуваше, беше Мартина Евгения Роудс. Тя се боеше не от ножовете, вилиците и ножицата, а от себе си . Марти натискаше чекмеджето, защото беше убедена, че ако го отвори, ще сграбчи ножиците и поради липсата на друга жертва, ще забие острието в себе си.

— Чуваш ли ме, Марти?

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

— Марти, какво да направя?

Гласът на Марти трепереше от състрадание към приятелката й, но и от страх от самата нея.

— Сюзан, това е по-странно и от черна магия. — Тялото й се обля в пот. Ръката, рамото и вратът я заболяха толкова силно, че от очите й бликнаха сълзи. — Слушай, трябва да помисля малко, преди да те посъветвам какво да направиш и да реша как да ти помогна.

— Всичко, което ти казвам, е вярно.

— Знам, Сюзан.

Марти отчаяно искаше да прекъсне разговора. Тя трябваше да се отдалечи от чекмеджето, където чакаше ножицата, защото не можеше да потисне потенциала за насилие в себе си.

— Наистина се случва — настоя Сюзан.

— Знам. Ти ме убеди. Затова трябва да помисля. Всичко това е много странно. Трябва да сме внимателни и да бъдем сигурни, че постъпваме правилно.

— Страхувам се. Толкова съм самотна тук.

— Не си сама. Няма да те оставя. — Гласът на Марти започна силно да трепери. — Ще ти се обадя.

— Марти…

— Ще помисля и…

— Ако се случи нещо…

— Ще реша кое е най-доброто…

— Ако с мен се случи нещо…

— И ще ти се обадя.

— Марти…

— След малко да ти се обадя.

Марти тресна слушалката и пусна чекмеджето. Ръката й беше изтръпнала. Тя започна да пристъпва назад, докато се блъсна в хладилника. Бутилките вътре изтракаха.

Едната беше пълна до половината с вино, останало от предишната вечер. Стъклото на винената бутилка беше дебело. Марти можеше да я размаха като бухалка и да разбие нечий череп.

Счупената винена бутилка можеше да бъде особено унищожително оръжие, ако я хванеш за гърлото и с острите ръбове отпред насечеш лицето на някой неподозиращ човек.

Ударите на сърцето й отекваха в цялото й тяло.

— Урината не лъже — каза доктор Донклин.

Валит вдигна глава и размърда уши, сякаш изразяваше съгласието си.

Скийт, който беше свързан с електрокардиограф, продължаваше да спи непробудно.

Дъсти наблюдаваше светлата зелена точка на монитора. Пулсът на брат му беше бавен, но равномерен. Нямаше аритмия.

„Нов живот“ не беше нито болница, нито диагностична лаборатория. Но заради склонността към самоунищожение и изобретателността на пациентите, клиниката разполагаше с модерна техника, необходима, за да се направи бърз анализ на телесните течности за наличие на наркотици.

Първите кръвни проби на Скийт, взети при постъпването му, показваха рецептата на коктейла от химични вещества, с които бе започнал денят. Метамфетамини, кокаин и ДМТ. Метамфетаминът и кокаинът бяха стимуланти, а ДМТ, диметил триптаминът — синтетичен халюциноген, подобен на псилоцибина, който беше алкалоиден кристал и се извличаше от гъбата Psylocybe Mexicana . Закуската му си я биваше.

Втората кръвна проба, взета докато Скийт лежеше в състояние, наподобяващо кома, още не беше готова. Но резултатът от урината показваше, че организмът му не е приемал още наркотици. Нещо повече, до голяма степен организмът му бе преработил метамфетамина, кокаина и ДМТ. Поне засега Скийт нямаше да вижда ангелът на смъртта, който го бе накарал да скочи от покрива на семейство Соренсън.

— Ще получим същите данни и от втората кръвна проба — предсказа Донклин. — Урината не лъже.

Резултатът от изследването на урината не подкрепяше диагнозата за диабетична или уремична кома.

— Ако и анализът на кръвта не покаже нищо — добави лекарят, — вероятно ще трябва да го преместим в болница.

Тракането на бутилките в хладилника, на който се бе облегнала Марти, постепенно утихна.