Дийн Кунц - Фалшива памет

Макар че дъждът беше спрял, от хоризонт до хоризонт се стелеха тъмни облаци и преждевременно настъпилият здрач помрачаваше деня.

От мократа трева, гниещите листа и блестящите от водата храсти се разнасяше мирис на тор.

Марти с безпокойство осъзна, че някаква ужасна половина от нея изпитва ентусиазъм от настъпването на нощта, когато изпълзяват всички зловещи същества. Тя почувства не само страх, но и завладяваща потребност, за която не се осмеляваше дори да мисли.

Марти трябваше да продължи да се движи и да превърне дома си безопасно убежище, където да не остане нищо, което би могло да бъде опасно, ако попадне в ръцете на злосторник.

Персоналът на „Нов живот“ се състоеше предимно от болногледачи и терапевти, но от шест сутринта до осем часа вечерта имаше лекар. В момента беше дежурен доктор Хенри Донклин, когото Дъсти познаваше от предишния курс на лечение на Скийт в клиниката.

Доктор Донклин имаше къдрави бели коси и розова и забележително гладка за възрастта му кожа и лицето си на херувимче приличаше на преуспяващ телевизионен евангелист, макар че му липсваше необходимата лигавост, характерна за мнозина от онези електронни проповедници.

След като приключи с частната си практика, доктор Донклин установи, че пенсионирането е по-лошо от смъртта. Той постъпи в „Нов живот“, защото работата там си заслужаваше и макар да не беше предизвикателна, го спасяваше от скуката.

Донклин стисна лявата ръка на Скийт, който реагира едва-едва, сетне успешно повтори това с дясната.

— Няма видими признаци на парализа, нито хърка, като диша. Бузите му не се издуват, когато издишва въздуха.

— Зениците му са еднакво широки — отбеляза Том Уонг.

Донклин провери очите на Скийт и продължи прегледа.

— Кожата не е лепкава. Температурата на повърхността е нормална. Бих се изненадал, ако е апокалиптична кома. Не е кръвоизлив, нито емболия или тромбоза. Но няма да пренебрегваме тази вероятност и ще го закараме в болница, ако бързо не поставим диагноза.

Дъсти си позволи умерена доза оптимизъм.

Валит стоеше в ъгъла и съсредоточено наблюдаваше процедурите. Вероятно беше нащрек, очаквайки връщането или повторението на онова, което преди малко го бе накарало да наостри уши и да излезе от стаята.

Лекарят даде указания на Том да сложи катетър на Скийт, за да му вземе урина за изследване, после се наведе над пациента и каза:

— Дъхът му не е сладникав, но искам да видя дали в урината му има албумин и захар.

— Той не е диабетик — рече Дъсти.

— Не ми прилича на уремична кома — отбеляза лекарят. — Няма такива симптоми. Пулсът му е силен и бърз. Кръвното налягане е повишено.

— Възможно ли е само да спи? — попита Дъсти.

— За да спиш толкова дълбоко трябва да те е омагьосала зла вещица или да си отхапал от червената ябълка на Снежанка.

— Въпросът е там, че преди малко му се ядосах, защото се държеше странно, казах му да заспи и той веднага заспа.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че си вещица?

— Още съм бояджия.

Донклин поднесе към носа на Скийт шишенце амоняк, но хлапето не се събуди.

Контейнерът за отпадъци съдържаше само кутията с ножовете и колелата му бяха големи, затова Марти лесно успя да го избута до стъпалата на задната веранда.

Тя смяташе да го вкара вътре, но осъзна, че така ножовете пак ще бъдат в къщата.

Марти спря, смразена от колебание.

Най-важната й задача беше да изнесе от дома си всички потенциални оръжия. Преди да падне мракът. Преди да предаде повече контрол на примитивната си половина.

Но докато стоеше неподвижно, я обзе още по-силен страх.

„Движи се, движи се, движи се.“

Тя докара контейнера до прага на верандата, махна капака и го сложи на пода.

После отиде в кухнята, отвори чекмеджето на шкафа и огледа съдържанието — малки и големи вилици и ножове.

Марти не докосна опасните прибори, а внимателно извади лъжиците и ги нареди на плота. Накрая издърпа чекмеджето, изнесе го на верандата и го изсипа в контейнера.

Върна се в кухнята и издърпа друго чекмедже. Там имаше различни прибори за готвене. Тирбушон. Белачка за картофи. Малък чук за месо. Отварачка.

Марти се изуми от броя и разнообразието на обикновените кухненски прибори, които можеха да послужат като оръжия.

Тя протегна ръка, възнамерявайки да отдели опасните неща от безобидните, но я дръпна. Нямаше доверие в себе си, че ще се справи с тази задача.

— Това е лудост, истинско безумие — каза Марти. Гласът й беше толкова променен от страх и отчаяние, че едва го позна.