Дийн Кунц - Фалшива памет

На дясната ръка на Скийт кацна молец. Насекомото запълзя по дланта му, но пръстите на Скийт не помръднаха. Той явно не усещаше молеца. Устните му бяха разтворени, а челюстта — увиснала. Дишаше едва-едва. Очите му отново потрепнаха, но инак приличаше на мъртвец.

— Водопадите — рече Дъсти. — Във вълните разпръсват. Това означава ли нещо, хлапе?

— Означава ли нещо? Ти ме попита да ти кажа как действат правилата.

— Това ли са правилата?

Очите на Скийт отново потрепнаха.

— Ти знаеш правилата.

— Да предположим, че не ги знам.

— Тези са две от тях.

— Две от правилата?

— Да.

— Не са много ясни.

Скийт не отговори.

Макар че думите звучаха като безсмислен брътвеж и бълнуване на упоен с наркотици мозък, Дъсти изпита усещането, че този странен разговор има реален, макар и загадъчен смисъл и води към обезпокоително разкритие.

— Кажи ми колко правила има — рече Дъсти, втренчвайки се изпитателно в брат си.

— Ти знаеш.

— Да предположим, че не знам.

— Три.

— Какво е третото правило?

— Какво е третото правило? Борови игли.

Водопадите. Във вълните разпръсват. Борови игли.

Валит, който рядко издаваше звук, изръмжа заплашително. Дъсти не беше сигурен, но негодуванието на кучето явно бе насочено към горкия Скийт.

— Обясни ми тези правила, хлапе. Кажи ми какво означават.

— Аз съм вълните.

— Добре — съгласи се Дъсти, макар че още не разбираше нищо.

— Ти си водопадите — добави Скийт.

— Разбира се — съгласи се Дъсти само за да го насърчи да говори.

— А боровите игли са мисии.

— Мисии?

— Да.

— Всичко това има ли някакъв смисъл за теб?

— Има ли?

— Очевидно има.

— Да.

— Но аз не разбирам нищо.

Скийт не отговори.

— Кой е доктор Йен Ло? — попита Дъсти.

— Кой е доктор Йен Ло? Ти.

— Мислех, че съм водопадите.

— Едно и също е.

— Но аз не съм Йен Ло.

Скийт отново се намръщи и сви пръсти в юмруци. Молецът излетя от вкопчените му ръце. Очите му пак потрепнаха.

— Буден ли си, Скийт?

Хлапето се поколеба, сетне отговори:

— Не знам.

— Не знаеш дали си буден? Ами тогава… сигурно спиш.

— Не.

— Щом не спиш и не си сигурен дали си буден, тогава какво си?

— Какво съм.

— Аз зададох този въпрос.

— Слушам.

— Пак започваш.

— Къде?

— Какво къде?

— Къде да отида?

Дъсти загуби усещането, че разговорът е изпълнен със загадъчен смисъл и се приближават към разкритие, което изведнъж ще изясни всичко. Макар и особен и изключително странен, разговорът вече му се струваше безсмислен и потискащ като многобройните дискусии, които бяха провеждали, когато съзнанието на Скийт бе замъглено от наркотиците.

— Къде да отида? — повтори Скийт.

— О, я ме остави на мира и заспивай — раздразнено отговори Дъсти.

Скийт послушно затвори очи. Лицето му се успокои и стиснатите в юмруци пръсти се отпуснаха. Дишането му стана равномерно. Той заспа, като леко похъркваше.

— Какво е станало тук, по дяволите? — запита се на глас Дъсти.

Изведнъж по гърба му полазиха ледени тръпки. Ръцете му изстинаха.

Валит се върна в стаята. Ушите му вече не бяха наострени. Козината на гърба му не стърчеше. Онова, което го бе уплашило, че изчезнало.

Скийт очевидно бе заспал, защото Дъсти му бе казал да го направи. Но как беше възможно да заспи по заповед?

— Скийт?

Дъсти сложи ръка на рамото му и го разтърси.

Скийт не реагира. Клепачите му потрепваха. Несъмнено сънуваше.

Дъсти допря пръсти до радиалната му артерия на китката му. Пулсът на брат му беше силен и равномерен, но бавен. Дъсти го измери. Четирийсет и осем удара в минута. Този ритъм беше обезпокоително бавен, дори за спящ човек.

Скийт спеше дълбоко и сънуваше.

Ножовете от неръждаема стомана бяха окачени на стената като тотем на племе, което боготвори дявола и използва кухнята не за готвене, а за зловещи цели.

Марти откачи дървената лавица, сложи я в шкафа под мивката и бързо затвори вратата.

Но не престана да мисли за ножовете. Трябваше да ги скрие на по-трудно достъпно място.

Тя отиде в гаража, намери празна картонена кутия и тиксо и се върна в кухнята.

Марти приклекна пред шкафа, където бе прибрала ножовете, но не можа да я отвори веднага. Всъщност се страхуваше дори да я докосне, сякаш там имаше сатанинска мощехранителница. Трябваше да събере смелост да вземе ножовете и когато най-после предпазливо ги извади от лавицата, ръцете й трепереха толкова силно, че остриетата се разтракаха.