Дийн Кунц - Фалшива памет

Марти извади клетъчния си телефон и се обади на доктор Клостърман, семейния й лекар, надявайки се да си уговори час за другия ден, по възможност сутринта.

— Случая е спешен. Не чувствам болки, но бих искала да го видя колкото е възможно по-скоро.

— Какви са симптомите ви? — попита медицинската сестра.

Марти се поколеба.

— Проблемът е личен. Предпочитам да говоря за това лично с доктор Клостърман.

— Той си тръгна, но може да ви вместя в графика му за утре. Елате към осем и половина.

— Благодаря. Ще бъда там — отговори Марти и затвори.

Над пристанището се стелеше сива мъгла.

В насрещното платно се зададе линейка. Сигналните й светлини не проблясваха. Пациентът явно вече не се нуждаеше от медицинска помощ. Всъщност не беше пациент, а труп, който караха към моргата.

Марти не знаеше дали е така, но беше убедена, че покрай нея мина Смъртта.

Докато бдеше над Скийт, очаквайки Том Уонг да се върне, Дъсти съвсем не изпитваше желание да си спомня миналото. Но мислите му непрекъснато се пренасяха в детството му със Скийт. Дъсти си спомняше властния му баща и още по-лошо, мъжът, който го бе последвал като глава на семейството. Съпруг номер четири. Професор Дерек Ламптън, психолог, неофройдист, психиатър, лектор и писател.

Майка им Клодет имаше слабост към интелектуалци, особено към онези, които бяха мегаломани.

Бащата на Скийт, Холдън Колфийлд, се задържа, докато Скийт навърши девет, а Дъсти — четиринайсет години. Двете момчето отпразнуваха заминаването му, като не спаха цяла нощ, гледаха филми на ужасите и изядоха купища пържени картофи и сладолед с фъстъци — неща, които бяха строго забранени по време на диктатурата на баща им, привърженик на здравословния начин на живот. На сутринта им се гадеше от лакомия и очите им пареха от безсъние, но двамата бяха зашеметени от новопридобитата си свобода и будуваха още няколко часа. Те претърсиха квартала, събраха около килограм кучешки изпражнения и ги сложиха в херметически затваряща се кутия.

Макар да написаха фалшив обратен адрес, Скийт и Дъсти бяха сигурни, че професорът ще се досети за самоличността на подателите, защото след като изпиеше достатъчно количество мартини, той понякога се подиграваше на неспособността на сина си да учи и твърдеше, че една смърдяща купчина лайна има повече потенциал за научни постижения от Скийт. „Ерудиран си колкото изпражнение, момче. Академичните ти способности са като на пън. Културата ти е колкото на улична отрепка. Разбираш колкото кравешки задник и си проницателен като фъшкия.“ Изпращайки му кутията с кучешки изпражнения, те го предизвикваха да приложи образователните си теории и да преобрази лайната в по-добър ученик от Скийт.

След няколко дни задникът на Холдън Колфийлд бе изритан от ръжта и професор Ламптън зае мястото му. И тъй като всички възрастни са изключително цивилизовани и изгарят от нетърпение да улеснят стремежа си към лична реализация, Клодет обяви пред децата си, че бързият и неоспорван развод незабавно ще бъде последван от нов брак.

Дъсти и Скийт прекратиха празника. След двайсет и четири часа те разбраха, че скоро ще изпитват носталгия по златната епоха, по време на която бяха белязани от властния юмрук на фалшивия Холдън, защото професор Дерек Ламптън несъмнено щеше да ги жигоса с традиционното си клеймо на самоличност — трите шестици.

Скийт върна Дъсти в настоящето.

— На лицето ти е изписано отвращение. За какво мислиш?

— За влечугото Ламптън.

— О, Боже, ако мислиш твърде много за него, аз ще се опитвам да те свалям от някой покрив.

Скийт провеси крака от леглото и седна.

Валит се приближи до него и близна треперещите му ръце.

— Как се чувстваш? — попита Дъсти.

— Като след опит за самоубийство.

— „След“ е добре. — Дъсти извади от джоба на ризата си два лотарийни билета и ги предложи на Скийт. — Джакпотът е трийсет милиона.

— Дръж ги настрана от мен. Както не ми върви, докосна ли ги, късметът ще се изпари от тях.

Дъсти се приближи до нощното шкафче, извади Библията, прелисти я и прочете:

— „Блажени са верующите.“ Какво ще кажеш?

— Е, научих се да не вярвам в метамфетамините.

— Това е напредък. — Дъсти пъхна лотарийните билети в Библията, затвори я и пак я сложи в чекмеджето на нощното шкафче.

Скийт стана от леглото и затътри крака към банята.

— Трябва да се изпишкам.

— Аз пък трябва да те гледам.

— Не се тревожи, братко. Тук няма нищо, с което мога да се самоубия.