Дийн Кунц - Фалшива памет

Отвъд прага се намираше любимият й дом, където беше по-щастлива отвсякога, но сега мястото й се струваше непознато, досущ къща на странник.

Ножовете.

Марти влезе, поколеба се, после затвори вратата след себе си.

Макар да бяха силно зачервени, ръцете на Скийт не бяха изгорени. Том Уонг ги намаза с кортизон.

Скийт беше странно унесен и не отговаряше на въпросите. Том му взе кръв, за да я изследват за наркотици. При постъпването му в „Нов живот“ го бяха съблекли и претърсили за забранени вещества, но не бяха намерили нищо.

— Може да е закъснял, вторичен ефект от онова, с което се е надрусал сутринта — предположи Том и отиде да занесе кръвната проба в лабораторията.

През последните няколко години, по време на най-лошите си периодични фази на пристрастяване, Скийт се бе държал изключително странно, но Дъсти за пръв път виждаше този кататоничен поглед.

Валит изглеждаше толкова притеснен от състоянието на Скийт, че забрави правилата в клиниката и се сви на креслото.

Дъсти разбираше тревогата му и не му направи забележка. Той седна на леглото до брат си.

Хлапето лежеше по гръб. Беше се втренчил в тавана. Лицето му беше спокойно и отпуснато като на медитиращ йога.

Дъсти си спомни с каква настойчивост и емоционалност бе написано името на страниците от тефтерчето и измърмори:

— Доктор Йен Ло.

Макар и още изолиран от света около него, Скийт проговори:

— Слушам — повтори той, както бе направил, когато Дъсти за пръв път спомена онова име.

— Какво слушаш?

— Какво слушам?

— Какво правиш?

— Какво правя?

— Попитах те какво слушаш?

— Теб.

— Добре. Кажи ми кой е доктор Йен Ло.

— Ти.

— Аз? Аз съм брат ти. Забрави ли?

— Това ли искаш да кажа?

Дъсти се намръщи.

— Ами, това е истината, нали?

Лицето на Скийт остана отпуснато и безизразно.

— Това ли е истината? Объркан съм.

— Аз също. — Дъсти се поколеба, питайки се колко отдалечен от реалността може да е Скийт. — Знаеш ли къде си?

— Къде съм?

— Знаеш ли?

— Знам ли?

— Не можеш ли да се огледаш?

— Мога ли?

— Огледай се.

Скийт мигновено вдигна глава и огледа стаята.

— Сигурен съм, че знаеш къде си — рече Дъсти.

— В клиника „Нов живот“.

Скийт отново отпусна глава на възглавниците. Очите му пак се втренчиха в тавана и след миг направиха нещо странно.

Дъсти се наведе към брат си и се вгледа в лицето му.

На светлината на нощната лампа дясното око на Скийт изглеждаше златисто, а лявото имаше по-тъмен, меднокафяв оттенък. Това му придаваше смущаващ вид, сякаш в него живееха две личности.

Но не зрителната илюзия привлече вниманието на Дъсти. Той изчака малко и пак видя как очите на Скийт бързо потрепнаха за няколко секунди, после отново се втренчиха неподвижно.

— Да, в клиника „Нов живот“ — потвърди Дъсти. — И знаеш защо си тук, нали?

— За да изхвърля отровата от организма си.

— Точно така. Но взе ли нещо, откакто постъпи тук? Успя ли да внесеш наркотици?

Скийт въздъхна.

— Какво искаш да кажа?

Очите на Скийт отново потрепнаха. Дъсти отброи секундите. Пет. После хлапето мигна и погледът му се втренчи.

— Какво искаш да кажа? — повтори той.

— Истината — насърчи го Дъсти. — Кажи ми, че си внесъл наркотици тук.

— Не съм.

— Тогава какво ти има?

— Какво искаш да ми има?

— По дяволите, Скийт.

Хлапето се намръщи.

— Не трябва да бъде така.

— Кое не трябва да бъде така?

— Това. Ти не спазваш правилата.

— Какви правила?

Тънките пръсти на Скийт се свиха в юмруци.

Очите му отново потрепнаха. Седем секунди.

Бързо движение на очите. Фазата на така наречения бърз сън. Според психолозите такова потрепване на затворените очи показва, че човек спи и сънува.

Но очите на Скийт не бяха затворени. И макар че беше в някакво странно състояние, той не спеше.

— Помогни ми, Скийт. Нищо не разбирам. За какви правила говориш? Кажи ми как действат тези правила.

Скийт не отговори веднага. Бръчките на челото му постепенно се изгладиха. Погледът му обаче остана втренчен в тавана.

Очите му пак потрепнаха и той прошепна:

— Водопадите.

— Водопадите — повтори Дъсти. — Нужна ми е още помощ, хлапе.

— Във вълните разпръсват.

Дъсти чу някакъв шум и се обърна.

Валит беше скочил от креслото. Козината му бе щръкнала. Кучето отиде в коридора, наострило уши и предпазливо погледна двамата братя, сякаш нещо го бе уплашило.

Във вълните разпръсват .