Дийн Кунц - Фалшива памет

— Какво общо има това? — попита Марти.

— Тази нощ аз бях онази рисунка. Винаги съм мислел, че знам кой съм. После ъгълът се промени и видях, че съм различен. Кой е реалният и кой е измислицата?

— И двата сме реални. И в това няма нищо лошо.

Дъсти се успокои, защото разчиташе на мнението й.

— Трябва да има начин да се измъкнем — заспивайки, прошепна Марти. — Само трябва да… променим ъгъла.

Може би тя имаше право. Но Дъсти не виждаше изход.

Самолетът излетя от летището на Албъркърки. Марти беше схваната и усещаше болки по тялото си от преживяното предишния ден. Чувстваше се уморена и стара. Дъсти четеше „Научи се да обичаш“, за да разбере по-добре врага им. Марти допря чело до прозореца и се втренчи в покрития със сняг град, който бързо изчезваше под тях. Светът бе станал толкова страшен, че сякаш излиташе от Истанбул или от някоя друга екзотична столица.

Преди около седемдесет и два часа Марти бе извела Валит на сутрешна разходка и се бе уплашила от сянката си. Странният миг бе отминал и тя изпитваше само любопитство. Най-скъпата й приятелка още беше жива. Марти не бе отишла в Санта Фе. Тогава тя мислеше, че в живота има особен замисъл и съзираше окуражителни схеми в събитията в дните си. Марти още вярваше в съществуването на замисъл, макар че сега схемите изглеждаха различни и обезпокоително сложни.

Тя очакваше, че ще бъде измъчвана от ужасни кошмари, но сънят й беше спокоен.

Боб Усмихнатия не се бе появил нито в сънищата й, нито в сенките на хотелската стая.

Марти много искаше да го види. Чувстваше се изоставена, сякаш вече не заслужаваше покровителството му.

Тя се нуждаеше и от Дъсти, и от баща си, ако искаше да храни надежда към онова, което я очакваше.

Ариман рядко приемаше пациенти по друго време, освен в първите четири дни от седмицата. Този петък в графика му бяха записани само Марти и Дъсти Роудс, но те нямаше да дойдат.

— По-добре внимавай — каза той на отражението си в огледалото в банята. — Скоро ще загубиш практиката си, ако продължаваше да избиваш пациентите си.

Ариман бе преодолял кризата през изминалите два дни и беше в отлично настроение. Нещо повече, той бе измислил начин да съживи играта, която снощи му достави огромно удоволствие и се бе досетил как да използва ароматичното съдържание на синьото пликче.

Ариман облече друг костюм, с модни ревери и двуредно закопчаване. Психиатърът беше толкова елегантен и красив, че се замисли дали да не се заснеме с видеокамера, за да си спомня колко страхотно е изглеждал в този исторически ден.

За съжаление, както и предишната вечер, времето беше от критично значение. Ариман бе обещал на обсебената от Киану Рийвс, че ще бъде през целия ден в кабинета си и ще чака решението й дали ще се присъедини към бунта срещу злия компютър. Психиатърът не трябваше да разочарова новобогаташката.

За втори пореден път той реши да вземе оръжие. Заплахата, изглежда, бе намаляла, защото много от потенциалните му врагове бяха мъртви, но времената бяха опасни.

Пистолетът „Таурус“ не беше регистриран, защото, както и другите му оръжия, беше подарък от добрите хора в института. Но Ариман не можеше да го използва отново. Сега оръжието щеше да бъде свързано с убийствата на двамата мъже на плажа и трябваше да бъде счупено и изхвърлено максимално дискретно.

Той избра берета от сейфа, скрит зад лавиците с книги. Пистолетът беше елегантен, тежеше шестстотин и двайсет грама, имаше пълнител с осем патрона и също не беше регистриран.

Психиатърът сложи в дипломатическото си куфарче синьото пликче, торбичката от „Зелени акри“ и касетофона, който използваше за диктовки. Докато чакаше обсебената от Киану Рийвс да се обади, той щеше да планира играта и да напише още една глава на „Не бой се, защото аз съм с теб“.

Ариман отиде в кабинета си, провери електронната си поща и се изненада, че още не е получил потвърждение за двойния удар в Ню Мексико. Озадачен, но не и разтревожен, той написа кратко, закодирано запитване и го изпрати до института.

Сетне подкара стария си ролс-ройс „Силвър Клауд“ 4 4 Сребърен облак (англ.) — Б.пр. .

Колата го вдъхнови да съчини няколко стихчета хайку, докато пътуваше към офиса си.

Сребърен облак. Превоз за крал като мен. Синьо пликче с тор.

Докторът беше в чудесна форма и приповдигнатото му настроение намери израз в още едно закачливо стихче.

Сребърен облак. Слепец пресича пътя. Жалост или смях?