Дийн Кунц - Фалшива памет

Ариман тръгна на север по мекия пясък и крайбрежната растителност, като се движеше на разстояние от насипа, защото жертвите можеха да вдигнат глави и да съзрат силуета му, очертан на фона на небето.

Ръчно изработените му италиански обувки се напълниха с пясък. Докато свършеше работата, щяха да бъдат твърде протрити, за да се лъснат добре.

Искаше му се да бе имал възможност да се преоблече. Той още носеше костюма от сутринта, който вече беше ужасно измачкан. Външността беше важна част от стратегията и играта се разваляше, ако се играеше с неподходящо облекло. За щастие мракът и лунната светлина щяха да му придадат по-елегантен вид, отколкото в действителност.

Ариман се приближи до ниска скала, намираща се точно пред Скийт и приятеля му. Разделяха ги само четири-пет метра. Двамата стояха с гръб към психиатъра и с лице към океана.

Лабрадорът беше с тях. Кучето също гледаше Тихия океан. Вятърът духаше от водата и Валит нямаше да долови миризмата на Ариман.

Той ги гледаше и се чудеше какво правят.

Скийт държеше фенерче и очевидно изпращаше светлинни сигнали на някого в океана.

В лявата си ръка другият мъж държеше нещо като насочващ се микрофон с приемател във формата на чиния и пистолетна ръкохватка, а в дясната — слушалки, които притискаше до ухото си, макар че едва ли чуваше разговори поради силния вятър.

Загадъчно.

После Ариман осъзна, че двамата мъже не са насочили светлинните сигнали и микрофона към кораб в океана, а към нощното небе.

Още по-загадъчно.

Психиатърът нямаше представа на какво може да се натъкне и едва не му скимна да се откаже от плана си. Но той беше твърде разгорещен да действа. Ето защо, Ариман реши да не се колебае повече и бързо слезе по насипа. Стъпките му в пясъка бяха безшумни.

Той можеше да ги застреля в гръб, но това не беше забавно, защото нямаше да види лицата и очите им.

Ариман тръгна смело към двамата мъже и ги стресна. Психиатърът насочи пистолета към изчервяващия се и извика:

— Какво правите тук?

— Извънземни — отговори непознатият.

— Установяваме контакт — добави Скийт.

Ариман предположи, че те са се дрогирали с някаква силна комбинация от наркотици и бръщолевят глупости и простреля два пъти в гърдите приятеля на Скийт. Човекът политна назад и изпусна микрофона и слушалките, докато падаше.

Психиатърът се обърна към изумения Скийт и също го простреля два пъти в гърдите. Скийт се свлече на земята.

Звезди, изстрели. Отнети два живота. Океан, прибой.

Ариман трябваше да бърза. Нямаше време за поезия. Той изстреля в гърдите на Скийт още два куршума, които със сигурност го довършиха.

— Майка ти е курва, баща ти е мошеник, а вторият ти баща има лайна в главата вместо мозък — злорадо каза Ариман.

Той изстреля още два куршума в гърдите на другия идиот, но за съжаление, не знаеше нищо за семейството му, затова не можа да разкраси мига с цветисти обиди.

Парливият мирис на барут беше приятен, но луната не хвърляше достатъчно светлина, на която Ариман да се наслади на кръвта и на опустошенията и разкъсаната плът.

Вероятно можеше да отдели една минута, за да използва джобното си ножче и да вземе няколко сувенира.

Ариман се почувства млад . И изпълнен със сили. Смъртта определено беше живот.

Останаха му два патрона.

Мекушавият лабрадор скимтеше и джавкаше, дори се осмели да лае. Кучето бе отстъпило назад, досами водата, и не се готвеше да атакува. Но психиатърът реши да запази деветия и десетия патрон за Валит.

Докато осмият изстрел още кънтеше в ушите му, Ариман насочи пистолета към кучето и едва не натисна спусъка, когато осъзна, че Валит не лае по него, а по някого зад него.

Психиатърът се обърна и видя странна фигура, която стоеше на насипа и го гледаше. За миг му хрумна налудничавата идея, че това е един от извънземните, с които Скийт и приятеля му се опитваха да установят контакт.

Сетне позна белия костюм „Сейнт Джон“, русите коси и арогантната поза на новобогаташката.

В пристъп на параноя тя го бе обвинила, че има конфликт с пациента си и вероятно се държи неетично. Не познавате „К-К-Киану, нали?“

Тогава той помисли, че я бе убедил да забрави абсурдното си подозрение, но очевидно беше сгрешил.

Трябваше да се досети. Това беше една от психиатричните му специалности и темата на следващия му бестселър. „Не се бой, защото аз съм с теб“. Страдащите от силни форми на обсебеност и фобия като нея бяха непредсказуеми и в най-лошите случаи, способни на изключително безразсъдно и необяснимо поведение.