Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

— Ако искаш да ви намеря, просто ми кажи къде сте.

— Какъв ще е смисълът тогава? Ако не ни откриеш до девет часа, ще счупим и двете му ръце.

— Не го правете. Той не ви е навредил с нищо. Никога на никого не е навредил.

— Какво е първото правило? — попита тя.

Припомних си краткия ни и изключително мистериозен разговор от предната вечер и отговорих:

— Трябва да дойда сам.

— Ако доведеш ченгета или някой друг, ще разбием красивото му лице и до края на живота си той ще бъде грозен като смъртта от главата до петите.

Тя затвори.

Която и да беше, със сигурност не беше с всичкия си. Добре, аз и преди си бях имал работа с луди. Тя беше луда и зла. Отново нищо ново за мен.

Свалих раницата и потърсих бутилката „Евиан“. Водата не беше студена, но имаше приятен вкус. Всъщност пластмасовата бутилка не беше пълна с минерална вода. Бях я напълнил от чешмата в моята кухня.

Щом човек е готов да плати солидна сума за бутилирана вода, дали някой ден, ако започнат да го предлагат в магазините, няма да плаща и за торба с чист и свеж въздух от Скалистите планини?

Въпреки че не съм скръндза, от години живеех икономично. Като кухненски работник с планове за женитба получавах достатъчно, но не чак толкова много, че да си позволявам охолства. Трябваше да спестявам за нашето бъдеще.

Но сега Сторми я няма и аз съм сам. Последното, което ми трябва, е сватбена торта. Ала ми остана навикът да пестя.

Предвид моя чудат и изпълнен с авантюри живот, аз не очаквам да доживея до възрастта, на която ще ми се увеличи простатата, но ако по някаква ирония на съдбата достигна до деветдесет години, вероятно ще съм от онези ексцентрици, които всички смятат за бедни, а те кътат милиони долари в стари кутии от кафе, за да ги дават за грижи за бездомните кучета.

След като изпих водата, прибрах празната бутилка в раницата и пуснах една вода върху пустинята.

Предполагах, че съм се приближил достатъчно до целта си. А сега имах и краен срок — до залез слънце. Преди да измина и последната отсечка от пътешествието ми обаче трябваше да разбера как вървят някои неща в реалния свят.

В телефона на Тери не беше вкаран за бързо набиране нито един от номерата на шериф Портър, но аз ги бях запомнил.

След второто позвъняване той се обади:

— Портър.

— Сър, извинете, че ви прекъсвам.

— Кое да прекъсваш? Мислиш, че съм затрупан с полицейска работа?

— А не сте ли?

— В момента се чувствам като крава, синко.

— Като крава?

— Крава, която сладко пасе трева в ливадата.

— Не ми се струвате спокоен като крава.

— Не се чувствам спокоен, а тъп като крава.

— Някакви следи към Саймън?

— О, ние го хванахме. Сега е в затвора в Санта Барбара.

— Доста бързо сте се справили.

— По-бързо, отколкото предполагаш. Арестувахме го преди два дена за сбиване в бар. Той удари и полицая, който го арестува. В момента е задържан за нападение.

— Преди два дена. Значи версията…

— Тази версия отпада. Саймън не е убил доктор Джесъп. Макар да е доволен, че някой го е сторил вместо него.

— Дали не е поръчково убийство?

Шерифът Портър горчиво се изсмя.

— Заради дългото си затворническо досие Саймън не може да си намери друга работа, освен да почиства каналите. Живее в стая под наем.

— Някои хора биха убили човек и за хиляда долара.

— Със сигурност, но Саймън би им бил полезен само като чистач на канализацията.

Мъртвата пустиня възкръсна, вдиша и сякаш се накани да се надигне. Храстите потрепериха и зашепнаха, но бързо застинаха като въздуха.

Вперих поглед на север, към задаващата се буря.

— Ами белия микробус? — попитах.

— Бил е откраднат. Не можахме да открием никакви отпечатъци по него.

— И никакви други следи?

— Никакви. Освен, ако криминалистите не открият някое странно ДНК или други улики, водещи към дома на Джесъп. Какво е положението при теб, синко?

Огледах заобикалящата ме пустош.

— Продължавам да се лутам.

— Чувстваш ли привличане?

Щеше да е по-трудно да излъжа него, отколкото себе си.

— Да, нещо ме дърпа, сър.

— Накъде те дърпа?

— Още не знам. Още съм в движение.

— Сега къде си?

— Бих предпочел да не ви казвам, сър.

— Само не се прави на самотния рейнджър — притесни се той.

— Ако се налага.

— Недей да постъпваш глупаво, синко. Използвай главата си.

— Понякога си принуден да се довериш на сърцето си.

— Май няма смисъл да споря с теб.

— Така е, сър. Но бихте могли да претърсите стаята на Дани за някаква информация за жена, която се е появила в живота му наскоро.