Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

Забавих се, докато го извадя от джоба, и отговорих едва на третото позвъняване.

— Да?

— Здрасти.

Веднага познах жената със сексапилния глас, която ми се беше обадила снощи, докато седях под клоните на отровната бругмансия зад къщата на Ин.

— Пак ти.

— Аз.

Можеше да се е сдобила с този номер само ако е звъняла на презаредения ми мобилен телефон и е разговаряла с Тери.

— Коя си ти? — попитах я.

— Още ли си мислиш, че съм сбъркала номера?

— Не. Коя си ти?

— Трябва ли да питаш?

— Аз вече те попитах.

— А не трябваше.

— Гласът ти не ми е познат.

— Толкова много мъже го знаят.

Дори и да не говореше със загадки, думите й звучаха мъгляво и подигравателно.

— Познавам ли те?

— Не. Но не си ли ме сънувал?

— Да съм те сънувал?

— Разочарована съм от теб.

— Пак ли?

— Още.

Сетих се за следите в канала. Едни от тях принадлежаха или на юноша, или на жена.

Тъй като не знаех каква игра играе, зачаках.

Тя също чакаше.

Гредите на тавана на помещението, в което се намирах, бяха обвити в паяжини. Паяците, тези чудати архитекти, проблясваха с черните си лъскави тела, движейки се сред белезникавите трупове на няколко мухи.

— Какво искаш? — попитах я аз накрая.

— Чудеса.

— Тоест?

— Приказни небивали неща.

— И защо звъниш на мен?

— А на кого другиго?

— Аз съм само кухненски работник.

— Удивяваш ме.

— Пържа палачинки, кайма и други храни.

— Леденостудени пръсти.

— Какво?

— Това искам.

— Искаш леденостудени пръсти?

— Да ме погалят по гърба, отгоре до долу.

— Вземи си масажистка ескимос.

— Масажистка?

— Заради студените пръсти.

Онези, които са оперирани от чувство за хумор, винаги задават въпроси. Тя стори същото:

— Това шега ли е?

— Не от най-сполучливите.

— Мислиш, че всичко е смешно и забавно, така ли?

— Не всичко.

— Дори напротив, няма почти нищо смешно, задник такъв. Сега смешно ли ти е?

— Не, не ми е.

— Знаеш ли според мен кое ще е смешно?

Не отговорих.

— Смешно ще е, ако ударя с чук по ръката на недъгавия дребосък.

Над мен пропълзя осмокрак арфист и засвири тихата си мелодия на тънките струни на паяжината.

— Дали костите му ще се строшат като стъклени? — продължи тя.

След кратка пауза отвърнах:

— Извинявай.

— За кое се извиняваш?

— Извинявай, че те обидих с ескимоската шега.

— Аз не се обиждам, бебчо.

— Радвам се да го чуя.

— Само малко се ядосах.

— Съжалявам, наистина.

— Не ставай досаден.

— Моля те, не го наранявай.

— Че защо да не го направя?

— А защо трябва да го правиш?

— За да си получа, каквото искам.

— Какво искаш?

— Чудеса.

— Може би аз не разбирам нещо, но думите ти ми се струват безсмислени.

— Чудеса — повтори тя.

— С какво мога да ти помогна?

— Смайващи чудеса.

— Какво се иска от мен, за да ми го върнеш невредим?

— Разочароваш ме.

— Опитвам се да те разбера.

— Той е горд с лицето си, нали?

— Горд? Не знам.

— Единственото нормално нещо в него.

Устата ми беше пресъхнала, но не, защото тук беше горещо и прашно.

— Той има красиво лице — добави непознатата. — Все още.

И прекъсна разговора.

За миг ми мина през ума да набера ∗69, за да се опитам да се свържа с нея, макар че тя беше скрила номера си. Не я набрах, защото нещо ми подсказваше, че ще направя грешка.

Въпреки че загадъчните и думи с нищо не разкриха плановете и, едно нещо ми стана ясно. Тя беше свикнала да контролира всичко и при най-малкото съпротивление реагираше враждебно и агресивно.

И тъй като сама си беше приписала агресивната роля, очакваше от мен да бъда пасивен. Ако се опитах да я набера, тя несъмнено щеше да побеснее.

Беше способна на голяма жестокост. Като нищо щеше да излее гнева си към мен върху Дани.

Миризмата на сухо и разложено. На прах. На мърша и смърт, в сенчестия ъгъл.

Прибрах телефона в джоба.

Един паяк се спусна по копринената нишка, бавно завъртайки се с треперещи крака в застиналия въздух.

Изтръгнах патрона с клещите, отворих вратата и оставих паяците да пируват с тяхната плячка.

Тази система от отводнителни тунели беше странна, сякаш принадлежеше на друг свят. И телефонното обаждане беше странно и чудато. Дори да бях пристъпил прага на Нарния, нямаше да се изненадам толкова.

Открих, че съм се озовал извън очертанията на Пико Мундо, но не във вълшебна страна. Около мен земята беше осеяна с пустинни храсти, твърди и безмилостни.