Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

„Ако бях и прегърбен — ми каза веднъж, — с голям успех щях да играя ролята на Гърбушкото от Нотр Дам и щях да съм прочут. Но и в това отношение майката-природа не е била справедлива към мен.“

Стъпалата бяха малки като на десет-дванайсетгодишно дете, а дясното беше с поне един размер по-голямо от лявото.

Никой друг не би могъл да остави такива следи.

Когато осъзнах колко дълго са го карали да върви пеша, ми призля и ме обзе гняв, а също и страх за него.

Той можеше да върви на кратки разстояния, без да чувства болка — на няколко пресечки ходене до магазина. Понякога дори не чувстваше дискомфорт. Но след като е изминал такова разстояние, сигурно изпитва страшна агония.

Мислех си, че са го похитили двама мъже — биологичният му баща Саймън Мейкпийс и безименният змиевиден мъж, който вече беше покойник. Но на дъното на канала освен на Дани имаше следи на още трима души. Двама от тях явно бяха мъже, единият — с по-големи стъпала от другия. Третият беше момче или жена.

Проследих отпечатъците до горе, където продължаваше пътеката. Оттам аз отново можех да разчитам да ме води само интуицията.

В този сух участък от лабиринта нямаше капка вода. Цареше гробна тишина.

Вървях леко и спокойно, с отмерени крачки, и затова не се бях задъхал. Така щях да чуя, ако онези, които преследвах, издадяха дори и най-малкия шум. Но не долавях нито стъпки, нито гласове.

Няколко пъти се спирах, затварях очи и напрягах слух, но напразно.

Тази абсолютна тишина предполагаше, че някъде пред мен четиримата бяха излезли от тунелите.

Защо Саймън би отвлякъл сина си, когото не искаше и на когото отказваше да приеме, че е баща? Отговор: Ако той мислеше, че Дани е син на мъжа, с когото Карол му беше изневерила, би се утешил, като го убие. Той беше социопат. В действията си не се ръководеше нито от логиката, нито от нормалните емоционални състояния. Силата, удоволствието, което изпитваше от нея, и оцеляването бяха единствените му мотиви.

Преди известно време отговорът би ми се сторил задоволителен.

Саймън можеше да убие Дани още в стаята му. Или ако го бях прекъснал с пристигането си в къщата на Джесъп, той можеше да го очисти в микробуса, докато змиевидният караше. И дори беше имал време да го изтезава, ако такова беше желанието му.

Да доведе Дани в този лабиринт и да го влачи километри по тунелите можеше да мине за изтезание, но не беше нито достатъчно драматично, нито физически насилствено, за да възбуди опасен убиец, който обича миризмата на кръвта.

Саймън и неговите двама спътници имаха някакъв интерес Дани да е жив, но на мен този интерес ми убягваше.

Едва ли бяха изминали целия този път само за да заобиколят пътните блокади и въздушните полицейски патрули. Спокойно можеха да намерят и по-удобно място, където да се покрият докато свалят блокадата. Обзет от лоши предчувствия, ускорих крачка не защото психическият магнетизъм се беше засилил (а и не беше така), а защото на всяко кръстовище на тунелите виждах в канала нови следи.

Безкрайните сиви стени, еднообразното редуване на сенките и светлините, тишината: същински ад за всеки отчаян грешник, чиито най-големи страхове бяха самотата и скуката.

След като открих първите следи, вървях още около половин час. Не тичах, но се движех бързо. Така стигнах до мястото, от което те бяха излезли от подземния лабиринт.

Когато докоснах неръждаемата стоманена врата в стената на тунела, почувствах, че някаква невидима сила ме издърпа напред, сякаш тези, които преследвах, бяха рибарите, а аз — рибата. Вратата водеше към Г-образен коридор, в края на който имаше друга врата. Зад нея имаше преддверие, спираловидни стъпала и друг сандък с инструменти.

Макар че февруари беше приятно топъл и прохладен, тук миришеше на застояло и на разложено. Очевидно Саймън беше успял да отключи вратата, както и при първия вход за подземията, в уличката близо до кафе „Синята луна“. Но на излизане бяха затворили вратата и тя отново се беше заключила.

С помощта на ламинирания си талон-шофъорска книжка можех да отворя обикновено резе, но този модел брави, макар и да бяха евтини и не много надеждни, щяха се опънат пред тънката пластмаса. Извадих от раницата клещи.

Не че ме беше страх да не ме чуят Саймън и компания. Те бяха минали оттук преди часове и едва ли се бяха спрели.

Тъкмо когато се канех да стисна с клещите патрона на бравата, звънна сателитният телефон на Тери и ме стресна.