Наводненията могат да превърнат ниско разположените пустинни райони в огромни езера. Ако човекът не се беше намесил, за да промени кръговрата в природата, значителна част от Пико Мундо щеше да е изложена на голям риск.
Може да мине цяла година, преди да ни връхлети чудовищна буря, която ни кара притеснено да се сещаме за Ной и неговия ковчег. А на следващата година могат да ни сполетят не един, а пет потопа. Системата за предпазване от наводнения в пустинните градове обикновено представлява мрежа от бетонни жлебове, издълбани от природата потоци и вади, които се вливат или в някоя естествена река, или в канали, специално проектирани да отдалечат водните маси от населеното място. И ако до Пико Мундо не се намираше голямата военновъздушна база Форт Кракън, ние сигурно също щяхме да имаме такава несъвършена и остаряла система.
В продължение на шест десетилетия форт Кракън беше един от най-важните в стратегически план военни обекти на нацията. Отводнителната система на Пико Мундо беше построена така, че самолетните писти и обширните инсталации в базата да бъдат максимално защитени от майката природа.
Говорят, че дълбоко в скалите под Кракън е разположен цял комплекс за управление и контрол, предназначен да издържи на ядрен удар от страна на бившия Съветски съюз и да служи като правителствен център за възстановяването на югозападните щати след атомната война.
След края на студената война Форт Кракън беше позабравен, но не и изваден от строя като много други военни бази. Някои казват, че това се дължи на вероятността някой ден да се изправим срещу агресивен Китай, въоръжен с хиляди ядрени ракети.
Според слуховете тези тунели освен за отводняване служат и за друга, тайна цел. Може би с тях са маскирани вентилационните отвори на подземния комплекс. Може би някои от тях служат и като секретни входове в базата.
Всичко това може и да е вярно, а може и да е просто поредната градска легенда. Като тези, според които в каналите под Ню Йорк обитават гигантски алигатори, израснали там, след като някой ги е изсипал в тоалетната още като малки. Легендата гласи, че сега тези земноводни чудовища се хранят с плъхове и с недостатъчно бдителни служители от ВИК.
Един от онези, които вярват във всички истории за Кракън, е Хортън Баркс, издател на „Маравиля Каунти Таймс“. Господин Баркс също така твърди, че преди двайсет години, докато се разхождал из горите на Орегон, споделил обяда си с Големия крак.
Като човек с необичайно положение и необикновени способности аз съм склонен да му вярвам за Саскуоч.
Сега, докато съм по следите на Дани Джесъп, доверявайки се на уникалната си интуиция, аз завих надясно и продължих по бетонната пътека, по течението на загадъчната река, през мозайката от светлини и сенки, към поредната буря.
Плуваща топка за тенис, найлонов плик, пулсиращ като медуза, карта за игра — десетка каро, градинарска ръкавица, цвете с червени листа, което може би беше циклама. Всеки предмет върху сивкавата повърхност сякаш криеше своето тайнствено значение. Или поне на мен така ми се струваше, защото бях настроен да търся във всичко скрит подтекст.
Понеже тези води идваха не от Пико Мундо, а от дъждове, излели се далеч на изток от града, по повърхността плуваха много малко предмети. Друго щеше да е, ако потопът беше обрал боклука от градските улици.
С основния канал, над който вървях, се съединяваха други, по-малки. Някои бяха сухи, но водата от другите се вливаше в потока. Много от тях бяха с диаметър около половин метър, макар и някои да изглеждаха по-големи, като основния.
При всяко пресичане на каналите пътеката прекъсваше и продължаваше от другата страна. В началото си мислех да събуя обувките си, да навия крачолите на джинсите и да премина. Но можех да настъпя нещо остро и да се порежа. Затова влязох във водата обут.
Новите ми маратонки станаха на нищо. Все едно, че ги беше опикал Страшният Честър. Километър след километър, докато вървях все по на изток, без да обръщам внимание на постепенния наклон, аз зяпах и се дивях на подземната конструкция. Любопитството от изследването на непознатото постепенно премина във възхищение от архитектите, инженерите и умелите строители, замислили и сътворили този проект.
Възхищението ми прерасна в нещо като захлас. Комплексът от тунели се оказа необятен. Някои от тези, които бяха достатъчно широки, за да мине по тях човек, бяха осветени, но други не. Осветените или се точеха в права линия в безкрайността, или плавно завиваха. Никъде не видях край на тунел, само се пресичаха с други. У мен се породи фантасмагоричната мисъл, че съм попаднал в конструкция, която стои на прага между световете. Или ги свързва. Сякаш безбройни спираловидни раковини се свързваха една с друга в стократно повече форми и измерения, плавната геометрия на техните завити тунели предлагаше път към нови реалности.
Читать дальше