Дийн Кунц - Чудакът Томас (Завръщането)

— Не страдам от клаустрофобия — уверих я и излязох на външната площадка.

— Нямах предвид това. Давам ти шест часа и после се обаждам на Уайът Портър.

— Бих предпочел да не го правиш. Тери, сигурен съм повече от когато и да било, че трябва да изпълня мисията сам.

— Наистина ли си сигурен? Или… има нещо друго?

— Какво друго може да има?

Тя явно се страхуваше за мен, но не искаше да си го признае. Вместо да ми отговори или дори да потърси отговора в очите ми, зарея поглед в небето.

От север-североизток се струпваха тъмни облаци. Приличаха на парцали, с които беше избърсана цялата мръсотия от пода.

— Тук се крие нещо повече от завистта и вманиачеността на Саймън. Нещо много странно, но не знам какво. Във всеки случай дори и специален отряд на полицията не би могъл да спаси Дани. Заради дарбата ми аз съм най-големият му шанс.

Целунах я по челото, обърнах се и тръгнах надолу по стълбите.

— Дани мъртъв ли е вече? — попита тя.

— Не. Както казах, нещо ме привлича към него.

— Вярно ли е?

Изненадан от реакцията й, аз спрях и се обърнах към нея:

— Той е жив, Тери.

— Ако с Келси бяхме дарени от съдбата с дете, сега щеше да е на твоята възраст.

Усмихнах се.

— Много си мила.

Тя въздъхна.

— Добре, давам ти осем часа и нито минута повече. Ако ще да си екстрасенс, медиум или каквото и да е, но моята женска интуиция рядко ме лъже.

Не ми беше необходимо шесто чувство, за да разбера, че няма смисъл да се пазаря с нея да увеличи часовете от осем на десет.

— Осем часа — съгласих се. — Ще гледам да ти се обадя, преди да изтекат.

След като отново заслизах по стълбите, тя за сетен път ме спря:

— Оди, ти дойде само за да вземеш телефона назаем ли?

Когато се спрях и отново я погледнах, видях, че и тя беше слязла на първото стъпало.

— Може би, за да съм спокойна, искам да си го изясня… Не дойде ли да се сбогуваш?

— Не!

— Истина ли е?

— Истина е.

— Закълни се в бог.

Вдигнах ръка сякаш бях някакъв хлапак, който произнася скаутска клетва.

Тя обаче като, че не остана много убедена.

— Ще е глупаво да си отидеш от живота ми с лъжа.

— Не бих ти сторил никога подобно нещо. Освен това нямам никакво намерение да се самоубивам. Харесвам живота си, макар и да е малко странен. Само като извървя жизнения си път, доколкото и както мога, аз ще отида там, накъдето се стремя. Нали ме разбираш?

— Да. — Тери се наведе. — Ще седна тук и ще гледам как се отдалечаваш. Няма да ти е на късмет да ти обърна гръб точно в този момент.

— Добре ли си?

— Върви. Ако е жив, върви при него.

Обърнах се и отново заслизах по стълбите.

— Не се обръщай повече назад — за последно каза тя. — Също е на лош късмет.

Слязох по стълбите и продължих по уличката. Не се обърнах назад, но чух тихия й плач.

Не се огледах за непознати, не чаках, докато се появи удобна възможност. Приближих се до триметровата ограда и я изкачих. По-малко от десет секунди след това се приземих от другата страна.

Малцина биха предположили, че някой ще тръгне да прониква незаконно в чужд имот посред бял ден. Ако ме видеха, минувачите биха предположили, че съм служител от канализацията и че просто съм си изгубил ключа.

Никой не би заподозрял чисто облечен, подстриган и обръснат младеж в недобронамереност. Аз не само съм добре подстриган и обръснат, но нямам татуировки, обици и халки по веждите, носа, устните или езика.

Следователно най-много биха ме заподозрели, че съм пътешественик във времето, който е дошъл от далечното бъдеще. Бъдеще, в което тоталитарните норми на поведение от петдесетте години са били наложени отново от някой деспотичен режим.

Точно под покрива на сградата бяха разположени вентилационни отвори. Но те бяха тесни дори и за спретнат младеж.

Когато рано сутринта минах оттук, бях забелязал, че бравите и пантите на вратите са доста стари и ръждясали. Може би бяха монтирани още когато Калифорния се управляваше от онзи губернатор, който вярваше в лечебната сила на кристалите, уверено предсказваше залязването на автомобила до 1990 година и ходеше с една рокзвезда на име Линда Ронстад.

Когато погледнах отблизо, забелязах, че бравата е не само стара, но и евтина. Което правеше степента на защита на едно ниво по-високо от обикновен катинар.

По време на разходката ми от „Грил“ дотук бях спрял в Мемориъл Парк, за да извадя от раницата си няколко здрави отвертки. И сега с тяхна помощ буквално откъртих бравата от вратата.