Робин Кук - Мозъци

Банкнотата от пет долара се оказа напълно достатъчна, за да го раздвижи и той пъргаво вдигна слушалката на апарата до себе си. Филипс успя да зърне дулото на тежък револвер 45-ти калибър.

Един шофьор се съгласи да дойде да го вземе едва след обещанието за двадесет долара бакшиш и твърди гаранции, че наистина ще пътуват до Уошингтън Хейтс. Следващите петнадесет минути преминаха в нервно очакване. Таксито най-сетне се появи и Мартин побърза да скочи на задната седалка. Шофьорът даде газ и колата се понесе по пустото, някога модерно авеню. Обърна се и с нервен глас помоли пътника да заключи задните врати.

Изминаха поне десетина пресечки, преди околността да изгуби част от мрачната си заплашителност. Не след дълго се озоваха в квартали, които Филипс познаваше — с осветени витрини на магазините и дори с пешеходци, бързащи по тротоарите с разтворени над главите чадъри.

— О’кей — видимо се отпусна шофьорът. — А сега накъде?

Имаше вид на човек, който току-що е приключил опасна мисия в тила на врага.

— Клойстърс — отвърна Филипс.

— Клойстърс ли? Хей, човече, в три и половина сутринта там ще бъде като на Луната!

— Плащам си — отвърна Филипс, на когото пазарлъците започнаха да идват до гуша.

Колата спря на червен светофар, човекът се обърна и му хвърли подозрителен поглед през пластмасовата преграда.

— Виж какво! Не искам усложнения! Не ми пука какво по дяволите си намислил да вършиш по нощите, но не искам усложнения!

— Няма да има никакви усложнения! — сопнато отвърна Мартин. — Оставяш ме пред главния вход и си свободен!

Светлините се смениха и колата рязко потегли. Обясненията явно бяха задоволителни за човека зад волана, който не се обади повече. Мартин изпусна въздишка на облекчение и направи опит да мисли.

Заповедническото поведение на Сансоун му беше от полза. Даваше си ясна сметка, че при създалите се обстоятелства едва ли би могъл да вземе разумно самостоятелно решение. Нещата се бяха развили прекалено бързо, по крайно необичаен начин. От момента, в който напусна болницата, се беше озовал в странен и непознат свят, безкрайно далеч от действителността, на която беше свикнал. Ако не бяха петната от кръвта на Върнър по якето му, вероятно щеше да реши, че всичко е било плод на болното му въображение. В този момент дори им се зарадва, тъй като те бяха единственото доказателство, че все още не е полудял.

Насочил поглед към мигащите светлини на града оттатък стъклото, той направи опит да възприеме невероятния начин, по който ФБР се беше намесило в тази история. Опитът му в болницата беше достатъчно богат за да знае, че организациите винаги действат в свой интерес, а не в интерес на отделния индивид. Нямаше никакви гаранции, че в този случай, какъвто и да се окаже той, могъща организация като ФБР, ще наруши това общовалидно правило. Тази мисъл изпълни сърцето му с мрачни предчувствия относно предстоящата среща на Клойстърс. Отдалечеността на това място изведнъж започна да го плаши. Обърна се и хвърли продължителен поглед през задното стъкло. Движението в този час беше съвсем слабо, но все пак го имаше. Нямаше начин да разбере дали го следят, или не. Понечи да каже на шофьора да смени посоката, но се отказа. Изведнъж си даде сметка, че няма къде да се скрие. Остана вдървен на мястото си. Малко преди да стигнат Клойстърс се наведе напред и нареди:

— Продължавай без да спираш!

— Нали каза, че ще слезеш тук? — разтревожено отвърна таксиджията.

Колата току-що беше навлязла в овалното павирано пространство пред главния вход. Над тежкия средновековен портал светеше фенер от ковано желязо, паважът под него мътно проблясваше.

— Направи едно кръгче — рече Филипс. Две тесни павирани алеи чезнеха в мрака. В сградата светеха една-две лампи, но от нея се излъчваше скрита заплаха. Сякаш беше населен с духове замък…

Шофьорът промърмори нещо под нос, но се подчини. Колата пое по извитата алея, в дъното на която се разкриваше гледка към Хъдзън. От мястото си Мартин не можеше да види реката, а само светлините на моста Джордж Вашингтон, които грациозно примигваха в мрака.

Оглеждаше се внимателно, търсейки признаци на живот. Но околността беше абсолютно пуста. Липсваха дори обичайните коли с влюбени двойки, които обикновено се усамотяваха по подобни места. Вероятно беше твърде късно, или твърде студено за тях. Колата направи пълен кръг на площада и спря.

— А сега? — попита шофьорът и хвърли нервен поглед в огледалцето за обратно виждане.