Робин Кук - Мозъци

— Има ли някой вкъщи? — извика той. Каменната фасада му отговори с неясно ехо. — Аз съм Мартин Филипс!

Нищо, освен плющенето на дъжда, който отново се беше усилил. От древния манастир се излъчваше нещо мрачно и студено, което караше сърцето да се свива. Мартин отново изпита чувството, че е станал жертва на гигантска халюцинация.

Изведнъж тежката тишина беше нарушена от силен, почти нечовешки писък, фигурата на скитника странно подскочи и се просна на мокрия паваж, главата му се пръсна като диня. Куршумът го беше улучил в челото, насочен с хирургическа точност. Задната част на черепа му буквално експлодира, окървавени късове кости и мозък се пръснаха около него в радиус от почти десет метра.

Мартин и двамата скитници замръзнаха от изненада и ужас. Окопитването им настъпи почти едновременно. Хукнаха да бягат, препъвайки се един в друг. Наклонът им даваше допълнително ускорение.

В душата на Мартин нахлу черно отчаяние, примесено с вледеняващ страх. Бягството от апартамента на Върнър му се стори като невинна детска игра. Всеки момент очакваше да чуе приглушен изстрел, в тялото му да се впие безмилостен куршум. Съзнаваше, че убиецът или убийците ще хвърлят едно око на трупа и ще разберат грешката си. Времето му за бягство беше твърде ограничено.

Но каменистият склон представляваше не по-малка опасност. Кракът му стъпи накриво, тялото му полетя напред и тежко се просна в калта. Главата му се размина на милиметри от огромен, назъбен камък. Страхът го накара да скочи на крака. Вдясно от себе си забеляза очертанията на едва видима пътечка и се втурна към нея.

Тресна изстрел, последван от пронизителен писък, изпълнен с ужас и болка. Сърцето му се качи в гърлото, краката му рязко увеличиха скоростта. Храсталаците от двете му страни изведнъж свършиха, пътечката също. Още преди да осъзнае какво става, тялото му се оказа в положение на свободно падане. Ударът в земята беше страхотен, но той успя да се свие на кълбо и се претърколи през глава. Озова се по гръб, пред очите му се появиха разноцветни кръгове. Но страхът го накара да се надигне. Пътечката беше свършила с няколко отвесни стъпала, издълбани в почти отвесния склон. Пред него имаше няколко метра относително равен терен, после следваха нови стъпала. Някъде отзад и отгоре се разнесе тропот и това го накара да скочи на крака.

Този път видя стъпалата навреме и забави ход. Понесе се надолу, прескачайки ги по три-четири наведнъж. Стигна равното и се затича. Имаше чувството, че краката му са гумени. Пред очите му се появи пътечка, която се пресичаше под прав ъгъл с неговата. Нямаше време дори да намали ход. Малко след следващата пресечка гората свърши. Под клоните на последните дървета се виждаше нещо като балкон с каменна балюстрада. Стъпките зад гърба му отново се появиха. Не бяха стъпки на един човек. Време за размисъл нямаше и той хукна към балюстрадата. Отвъд нея блесна влажният асфалт на някакво игрище, заобиколено от няколко редици дървени пейки. Още по-нататък се виждаше широка улица, по която фучаха коли.

Стъпките зад гърба му приближаваха и той бързо се спусна по циментовото стълбище, което водеше към игрището. Светкавично прецени, че няма да успее да прекоси широкото открито пространство преди преследвачите му да стигнат балюстрадата. Това означаваше да се окаже добре видима цел за оръжието им, вероятно оборудвано с оптически мерник.

Огледа се и видя тъмния отвор на нещо като тунел, който запълваше пространството под трибуните. Шмугна се в него без да обръща внимание на острата миризма на урина, която го удари в лицето. Миг по-късно циментовата площадка над главата му се разтърси от тежки нозе и това го накара да се свлече в ъгъла, облегнал гръб на стената. Дишаше тежко, лицето му беше плувнало в пот. Между носещите колони на трибуните блещукаха светлините на града. Тежките стъпки прекосиха площадката и прозвучаха по бетонните стъпала. Миг по-късно на мокрия асфалт изскочи неясният силует на мъж, който се устреми към противоположния край. Мартин ясно дочу тежкото му дишане. Над главата му се появиха нови стъпки, по-леки и по-пъргави от предишните. Екна изстрел, силуетът в центъра на игрището тежко падна в една локва и остана неподвижен. Бяха го убили на място.

Разбрал, че всички пътища за бягство са отрязани, Мартин се остави в ръцете на провидението. Ако не беше толкова изтощен, вероятно би направил опит да потърси спасение, но в момента можеше само да клечи в тъмния ъгъл и да се уповава на Бога. Над главата му се дочуха няколко думи, разменени шепнешком. Стъпките отново се появиха. Очакваше всеки миг да зърне краката на преследвачите, които се спускат по бетонните стъпала. Отворил широко очи, Филипс почти престана да диша.