Робин Кук - Мозъци

Четиридесет и втора улица предлагаше точно онази анонимност, от която в момента се нуждаеше Филипс. Само преди шест часа този квартал му се беше сторил чужд и застрашителен, но сега именно тук можеше да диша с пълни гърди. Хората тук не криеха своите странности, включително и явните психически отклонения. Никой не си правеше труда да се прави на нормален и благодарение на този факт всеки можеше да разпознае опасните типове отдалеч и да вземе съответните мерки.

Мартин си купи голяма картонен чаша прясно изстискан портокалов сок, опразни я на един дъх и си поръча още една. После бавно тръгна по тротоара. Имаше нужда от време за размисъл. Макар да бяха връхлетели внезапно, поредиците от неочаквани събития трябваше да имат някакво обяснение. Като лекар той добре знаеше, че някои болести се характеризират с изключително многообразие от симптоми, но внимателния анализ на тези симптоми неизбежно водеше до вярната диагноза. Пред очите му се появи кръстовището на Пето авеню и той се насочи към малката градинка до библиотеката. Откри една свободна пейка и с облекчение се отпусна на полираните дъски. Придърпа реверите на дрипавото палто около раменете си и направи опит да систематизира събитията от изтеклата нощ. Всичко започна в болницата…

Събуди се от топлите слънчеви лъчи, които грееха право в лицето му. Огледа се, в душата му потрепна тревогата. Градината беше пълна с народ, но никой не му обръщаше внимание. Тялото му под опърпаното палто се беше загряло, под мишниците му плъзнаха тънки струйки пот. Изправи се и направи гримаса от тежката миризма, която го лъхна през разкопчаните ревери. Насочи се към изхода и погледна часовника си. С изненада установи, че вече минава десет и половина.

Влезе в едно гръцко кафене, което откри на няколко пресечки от парка, съблече палтото и го захвърли на един от свободните столове край ниската масичка с плот от изкуствена материя. Поръча си яйца с бекон, пържени картофи и каничка кафе. Задоволил глада си, той стана и се насочи към миниатюрната тоалетна в ъгъла на заведението. След кратко колебание реши да не се мие. Не би могъл да мечтае за по-добра дегизировка — нещо наложително, ако са го обявили за издирване. Едва ли някой можеше да допусне, че брадясалият тип със сплъстена коса, който го гледаше от огледалото, може да има нещо общо с уважавания рентгенолог доктор Мартин Филипс.

Допи кафето си и бръкна в джоба си, за да оправи сметката. Пръстите му напипаха някакъв смачкан лист хартия. Измъкна го и прочете написаното: имената на петте млади жени, у които беше открил идентични симптоми. Марино, Лукас, Колинс, Макарти и Линдквист… Нима тези пациентки имаха нещо общо с обърканата ситуация, в която се беше озовал? Възможно ли е тяхното общо заболяване да е свързано с факта, че властите го издирват? Но дори да е така, защо агентите на ФБР направиха опит да го ликвидират? Какво е станало с тези момичета? Нима всички са били убити? Къде тук е мястото на радиоактивното облъчване? Защо е замесено ФБР? Може би става въпрос за конспирация от национален мащаб, обхванала много болници в страната…

Мартин си поръча втора каничка кафе. Беше убеден, че отговорът на тази лавина от въпроси се крие в Университетския център „Хобсън“, но за съжаление именно там щеше да го чака и полицията. Следователно болницата беше забранена зона за него, въпреки че само там имаше шанс да разгадае ребуса. Стана и се насочи към телефонния автомат в дъното. Номерът на Хелън беше първият, който набра.

— Доктор Филипс! — възкликна с напрегнат глас тя. — Радвам се, че се обадихте! Къде сте?

— Извън болницата.

— Така и предположих. Но къде по-точно?

— Защо питаш? — стана подозрителен Филипс.

— Просто исках да знам — смутолеви Хелън.

— Я ми кажи дали ме е търсил някой… От ФБР, например…

— Защо ще ви търси ФБР?

Мартин бързо разбра, че някой следи думите на Хелън. Тя нямаше навика да отговаря на въпросите с въпроси, особено пък на такъв, който се отнася до ФБР. При нормални обстоятелства просто щеше да му каже, че е превъртял. Значи Сансоун или някой от агентите му седи в канцеларията и слуша всяка нейна дума. Да, точно така! Мартин рязко прекъсна разговора. Ще трябва да търси друг начин, за да измъкне болничните картони и снимките, които му трябваха.

Набра централата на болницата и помоли да потърсят по пейджъра доктор Дениз Сангър. Искаше да я предупреди да не ходи на гинекологически преглед. Но тя не включи пейджъра си, а той не искаше да й оставя съобщение. Прекъсна връзката и набра телефона на Кристин Линдквист. Съквартирантката й вдигна още при първото позвъняване, но поведението й беше странно. Заяви с хладен глас, че не може да му даде никаква информация за Кристин, помоли го да не се обажда повече и побърза да затвори.