Робин Кук - Мозъци

Посетителите на бара продължаваха да го гледат без да помръдват. Подобно на повечето жители на Ню Йорк, те бяха свикнали на всякакви странности, но вероятно не очакваха един от хилядите смахнати да се появи точно в тяхното квартално кафене.

Гласът на Сансоун стана хладен.

— Съжалявам, Филипс — отсече той. — Трябва да се появиш, при това веднага. Оставането ти в неизвестност само усложнява нашите проблеми. Освен това вече си се убедил, че животът на невинни хора е поставен на карта.

— След два часа! — извика Мартин. — Намирам се на два часа път от града!

— Добре, нека бъдат два. Но нито секунда повече!

Нещо изщрака и в слушалката прозвуча сигналът за свободно.

В душата на Мартин нахлу паниката. За сметка на това нерешителността го напусна. Хвърли банкнота от пет долара на масата, изскочи на улицата и хукна към входа на метрото, разположен на Осмо авеню.

Отиваше в болницата. Нямаше представа какво точно ще прави там, но инстинктивно усещаше, че разрешението на загадката се крие между стените на огромния комплекс. Разполагаше с два часа, за да го открие. Може би Сансоун казваше истината, може би полицията наистина вярва, че го преследва някаква неизвестна организация. Но това съвсем не беше сигурно. Душата му се вледени от ужас. Инстинктът го предупреждаваше, че Дениз се намира в сериозна опасност.

Въпреки, че часът на задръстванията беше отминал отдавна, в композицията за покрайнините на града нямаше места за сядане. Но стремителното движение му донесе така желаното облекчение. Паниката изчезна, мястото й зае обичайната трезва съобразителност. В резултат в главата му се оформи прост, но ясен план. Вече знаеше как ще проникне в болницата и какво ще прави след това.

Изскочи на повърхността заедно с тълпата и бързо закрачи към първата си цел: денонощния магазин за спиртни напитки. Човекът зад щанда подозрително го огледа и направи опит да го разкара, после очите му се спряха върху банкнотата в протегнатата длан на Мартин, главата му леко кимна.

Покупката на плоското шише с уиски му отне точно тридесет секунди. Закрачи по Бродуей, откри някакъв тъмен пасаж и хлътна в него. Изправи се между два контейнера за смет, развъртя капачката и отпи една едра глътка. В гърлото си допусна съвсем мъничка част от нея, с останалото количество просто изплакна устата си, а след това го изплю на земята. Друга част от уискито беше използвана като одеколон, размазан по небръснатите му бузи. Опразнената наполовина бутилка влезе в страничния джоб на дрипавото палто. Един от контейнерите беше пълен с пясък, вероятно приготвен за евентуални поледици. Филипс зарови в него портфейла с документите си, а банкнотите, които му бяха останали, отидоха да правят компания на бутилката в страничния джоб.

Следващата му спирка беше малък, но оживен супермаркет. При появата му на входа повечето от посетителите благоразумно се отдръпнаха да му сторят път.

Трябваха му няколко минути, за да подбере сравнително свободно място, което да се вижда от касата.

После нададе сподавен вик и се просна на пода, повличайки след себе си и купчина кутии с консервиран боб. Трясъкът накара всички да се обърнат. Един от посетителите загрижено се наведе над него.

— Сърцето ми! — простена Филипс. — Боли!

Линейката пристигна след броени минути. Върху лицето на Мартин беше поставена кислородна маска, свързаха го с портативен ЕКГ-апарат, въпреки че се намираха само на няколко минути път от Медицински център „Хобсън“. Данните за сърдечната му дейност бяха предадени в СО по радиостанцията, отговорът беше да не се бърза със стимулиращи медикаменти.

Пристигнаха на рампата. Сирената замлъкна, количката безшумно се плъзна към двойните остъклени врати. С крайчеца на окото си Мартин зърна няколко униформени полицаи до входа, които изобщо не му обърнаха внимание. Откараха го в шоковата зала и ловко го прехвърлиха на едно от свободните легла. Дежурният практикант се зае да му прави нова кардиограма, а младичка сестра пребърка джобовете му, търсейки някакви документи за самоличност. На монитора, естествено, не се появиха никакви сериозни отклонения и екипът за спешно овладяване на инфаркти бавно започна да се разпръсква.

— Още ли имаш болки, партньор? — наведе се над леглото дежурният интернист.

— Трябва ми малко сода за хляб — изпъшка Мартин. — Долнокачествените питиета ми докарват киселини…

— Това ми звучи добре — усмихна се лекарят.