Робин Кук - Мозъци

Дениз Сангър рязко отвори очи се ослуша. Адреналинът пулсираше в слепоочията й — сигурен признак, че сънят й е прекъснат по насилствен начин, от някакъв външен звук. Ослуша се без да отмята завивките, но не чу нищо необичайно. Тишината се нарушаваше единствено от ръмженето на стария хладилник в кухнята. Дишането й постепенно се успокои и хладилникът — сякаш доволен от този акт — издрънча с карантиите си, след което също утихна.

Стигнала до заключението, че е сънувала нещо лошо, Дениз се обърна на другата страна. Това размести течността в мехура й и я накара да направи гримаса. Налагаше се да напусне топлото легло, за да отскочи до тоалетната.

Отметна завивките и зашляпа с боси крака по посока на банята. Надигна полите на халата си и предпазливо седна на студената тоалетна чиния. Не си направи труда нито да светне лампата, нито да затвори вратата.

Повишеното съдържание на адреналин в кръвта очевидно се беше отразило на отделителните й функции. Наложи се да почака няколко дълги секунди, преди да започне да се облекчава. Веднага след това да ушите й достигна тъп звук — сякаш някой удряше по стената на съседния апартамент. Напрегна слух, но звукът не се повтори. Събрала достатъчно кураж, тя излезе в антрето и закова поглед на входната врата. С облекчение установи, че тежката полицейска ключалка си беше на мястото.

Обърна се и понечи да се върне в спалнята, после изведнъж се закова на място. Босите й крака усетиха хладно течение, слухът й долови тихото шумолене на бележките, залепени върху малкото табло за обяви, което използваше вместо бележник. Смени посоката на движението си и надникна през отворената врата на хола. Прозорецът към шахтата на аварийното стълбище беше широко отворен!

Направи опит да запази самообладание, но паниката надделя. Страхът от грабители я съпътстваше през всичките дълги години на пребиваването й в Ню Йорк. В началото се беше чувствала толкова зле, че почти не спеше нощем. Заковала очи в отворения прозорец, тя беше обзета от парализиращ ужас. Някой беше проникнал в жилището й!

Секундите бавно се нижеха. Дениз се раздвижи едва когато си спомни, че разполага с втори телефон, освен апарата до леглото й. Беше на стената в кухнята, само на две крачки от нея. Обърна се и прекоси антрето, усещайки хладния линолеум с босите си стъпала. На кухненската маса имаше малък нож, вероятно забравен след вечерята. Тя го сграбчи, в душата й нахлу чувство на измамно спокойствие.

Протегна ръка към телефона, окачен на стената до хладилника. В същия миг се включи старият компресор. Опънатите нерви на Дениз не издържаха. Ръката й изпусна слушалката, устата й зина. Но една тежка длан й попречи да изпищи. Вратът й се оказа болезнено извит на една страна, а тялото й изведнъж се вдигна във въздуха. Пръстите й безсилно се разтвориха, малкият кухненски нож изтрака на пода.

Усети как я влачат като парцалена кукла към спалнята. Нещо я парна в слепоочието, после се разнесе странен звук. Пльок, пльок… Смразена от ужас, тя все пак разбра, че това са изстрели от пистолет, снабден със заглушител.

Куршумите оставиха назъбени следи върху скупчените завивки на леглото й. После някой грубо я блъсна отзад и тя се просна върху тях.

— Къде е той? — изръмжа единият от нападателите. Другият пристъпи в спалнята и рязко дръпна вратичките на гардероба.

Дениз предпазливо вдигна глава. Мъжете бяха едри, облечени в черни дрехи с широки кожени колани.

— Кой? — едва чуто попита тя и с усилие преглътна.

— Мартин Филипс, любовникът ти…

— Не знам. Сигурно е в болницата.

Мъжът, който беше по-близо до нея, протегна ръка и качи краката й на леглото.

— Значи ще го почакаме — заплашително изръмжа той.

Мартин имаше чувството, че времето е спряло. Във въздуха цареше тежка тишина, тихото пропукване на изстрела отдавна беше отзвучало. Откъм уличното платно оттатък игрището долиташе тихото съскане на автомобилни гуми. Ритъмът на сърцето му бързо се нормализира, но в главата му продължаваше да цари пълен хаос. Започна да разсъждава нормално едва когато непрогледният мрак под трибуната отстъпи място на млечна сивота, а дискът на изгряващото слънце бавно изплува над насрещните храсталаци. Утрото бързо влезе в правата си. Очите му различиха закръглените очертания на кошчетата за смет, вградени в бетонните колони на трибуната. Около тях заподскачаха врабчета, а няколко гугутки с поклащане се насочиха към трупа в средата на игрището, проснат сред локва засъхваща кръв.