Робин Кук - Мозъци

— Исусе! — потръпна Филипс, изтръгна се от хватката на наркомана и отново хукна.

Твърдо решен да не спира повече, той навлезе в обичайното си темпо на бягане и направи опит да се ориентира. Нямаше представа къде се намира, но реши да тича по протежението на широката улица, която рано или късно щеше да го изведе до населени квартали.

Отново заваля, дребни като мъгла капчици се завъртяха в светлината на нарядко разположените улични лампи.

Две преки по-нататък откри и първия оазис — денонощно отворен бар на пресечката с друга широка улица, над който светеше кървавочервена реклама на „Бъдуайзър“. Под нея мърдаха няколко неясни сенки, сякаш привлечени от единствените признаци на живот в района.

Мартин прокара пръсти през влажната си коса и усети нещо лепкаво. Погледна дланта си под светлината на рекламата и изведнъж осъзна, че е опръскан с кръвта на Върнър. Започна енергично да се разтърква и лепкавостта постепенно изчезна. Погледна за последен път дланите си и решително отвори вратата на бара.

Вътрешността на помещението тежеше от тютюнев дим, от тонколоните се лееше оглушителна дискомузика. Посетителите бяха около дузина негри, застинали неподвижно на местата си. Малък цветен телевизор, монтиран на стойка под тавана, излъчваше някакъв гангстерски филм от 30-те години. Гледаше го единствено барманът — едър мъжага, препасал посивяла от мръсотия престилка.

При влизането на Филипс клиентите вдигнаха глави, атмосферата изведнъж се насити със скрито напрежение. Макар да живееше в Ню Йорк вече двадесет години, Филипс никога не беше посещавал бедните квартали на този огромен град, които влизаха в ярък контраст с районите, излъчваше охолство.

Насочи се към бара с мрачното предчувствие, че всеки миг ще бъде нападнат. Посетителите го следяха с мрачни лица. Един едър брадат мъжага бавно се смъкна от високо столче пред бара и му препречи пътя. Бицепсите под матовата кожа на ръцете му бяха огромни.

— К’во търсиш бе, бял боклук? — изръмжа той.

— Спокойно, Флеш! — обади се предупредително барманът, извърна се към Филипс и начумерено добави: — Защо влизате тук, по дяволите? Нима искате да ви видят сметката?

— Трябва ми телефон — смутолеви Филипс и тежко преглътна.

— Ей там, в дъното — махна с ръка барманът и учудено поклати глава.

Филипс затаи дъх, докато заобикаляше едрия негър на име Флеш. Ръката му напипа някаква монета в джоба на панталоните, очите му механично потърсиха телефона. Апаратът беше окачен на стената до входа за тоалетната, но слушалката се оказа в ръцете на някакъв тип, който водеше разгорещен спор с приятелката си.

— Престани, скъпа — примоли се в слушалката той. — Защо трябва да плачеш?

Възстановил част от самообладанието си, Филипс благоразумно се оттегли към близкия край на барплота и се въоръжи с търпение. Само пет минути по-рано вероятно би изтръгнал слушалката от ръцете на оня тип до стената. Напрежението в бара видимо спадна, посетителите възобновиха разговорите си.

Барманът му поднесе поисканото бренди едва след като получи парите си в брой. Острият алкохол парна небцето му, нервите му постепенно започнаха да се отпускат. За пръв път след изненадващите събития в апартамента на Върнър, Мартин беше в състояние да направи преценка на ситуацията. В първия миг след използването на ножа си беше помислил, че е случаен свидетел на кулминацията в отношенията между Върнър и непознатия. Но после мъжът с латиноамерикански черти спомена, че го е следил, а това си беше чиста проба абсурд! Самият Мартин беше следил Върнър, а миг преди инцидента в жилището му дори успя да зърне ножа в ръката му. Дали гробарят се готвеше да го нападне? Колкото повече се замисляше върху инцидента, толкова по-голямо ставаше объркването му. Убиецът на Върнър се беше возил в метрото заедно е тях, но защо? Опразни чашата и извади пари за още едно питие. После помоли бармана да му каже къде се намира. Онзи кимна и започна да изрежда имена на улици, които не му говореха абсолютно нищо.

Край него се плъзна чернокожият, който доскоро говореше по телефона. Мартин слезе от високото столче, взе питието си и тръгна към дъното на бара. Беше се овладял достатъчно, за да даде смислени обяснения пред полицията. Постави чашата на малкото рафтче под телефонния автомат, пусна монетата в процепа и набра 911.

Сигналът за свободно беше едва доловим на фона на оглушителната музика. Реши да не споменава нищо за откритията си в болницата, тъй като това със сигурност щеше да доведе до още по-голямо объркване в и без това заплетената ситуация. Ще спомене за тях едва след като му бъде отправен неизбежния въпрос какво е търсил посред нощ в жилището на Върнър. Насреща вдигнаха и дрезгав глас обяви: