Робин Кук - Мозъци

Напрежението му се усилваше с всяка секунда. Обзе го желание да открие мозъка на Макарти и веднага да се махне оттук. Бутна вратата, пристъпи към лавиците и започна да преглежда етикетите. В ноздрите му нахлу остра животинска миризма. Оказа се, че в дъното на помещението бяха подредени около дузина клетки. Но вниманието му си остана приковано в бурканите. Всеки от тях беше акуратно надписан с име, входящ номер и дата. Филипс тръгна покрай дългата редица, очите му опипваха единствено датите, които би трябвало да отговарят на датата на смъртта на всеки пациент. Светлината от стъкленото прозорче беше слаба и това го принуждаваше да се навежда към всеки етикет поотделно. Мозъкът на Макарти се оказа чак в дъното, само на крачка от аварийния изход.

В момента, в който протегна ръка към буркана, въздухът се разцепи от смразяващ кръвта писък, последван от острото дрънчене на метал в метал. Краката му се подгънаха, тялото му рязко отскочи встрани и се блъсна в стената. Разнесе се нов писък, но нападение не последва. Мартин си пое дъх и напрегна взор. От клетката до стената го гледаха фосфоресциращите очи на малка маймуна. Животното беше бясно, с разтеглени устни, под които се виждаха остри зъби. Два от тях бяха счупени при опита му да захапе металните пръчки на клетката. От темето му стърчаха електроди, които приличаха на някакви странни, разноцветни спагети.

Филипс бавно осъзна, че пред него е едно от опитните животинчета, което Манърхайм и колегите му бяха превърнали в обезумяло чудовище. Много хора в Медицинския център бяха запознати с основната задача на неговите изследвания — да локализира онзи мозъчен център, който контролира гневните реакции, фактът, че повечето изследователи в тази област поддържаха становището за наличие на няколко такива центъра в мозъка, изобщо не влияеше на мнението на Манърхайм, което беше обратното…

Очите на Филипс се адаптираха към полумрака. Клетките в помещението бяха много. Във всяка от тях имаше по една маймунка с различни отвори в черепа. Тилната част на някои от тях липсваше изцяло, заместена от плексигласово капаче, под което се виждаха разноцветни електроди. Няколко животни лежаха абсолютно неподвижно, очевидно претърпели цялостна лоботомия.

Филипс се отблъсна от стената, за миг отмести очи от вбесеното животинче, което продължаваше да разтърсва металните пръчки, ръцете му внимателно вдигнаха буркана, съдържащ част от мозъка на Макарти.

В същия миг дочу как вратата на лабораторията се отваря и се закова на място. В душата му нахлу паника. Тикна под мишницата си буркана и дебелата връзка ключове, ръката му рязко дръпна вратата на аварийния изход. Пред погледа му зейна дълбока пропаст, в която изчезваха тесни метални стъпала. Колебанието му продължи само миг, после благоразумието надделя. Това решително не беше пътят, по който би желал да си тръгне. Внимателно затвори вратата и се върна в лабораторията.

— Господи, доктор Филипс! — стресна се мъжът в униформа, пред когото се озова. Това беше Питър Чобаниън от охраната на Центъра, с когото играеха баскетбол по време на почивките и се познаваха добре. — Какво правите тук?!

— Огладнях и дойдох да си потърся нещо за ядене — промърмори Филипс и вдигна буркана пред очите му.

— Уф! — отмести очи Чобаниън. — Преди да постъпя на работа тук бях твърдо убеден, че само психиатрите са луди!

— Шегувам се — пристъпи крачка напред Филипс и изпита странното усещане, че краката му изведнъж са станали гумени. — Трябваше да направя спешни снимки на тази проба, но през деня се отнесох и… — Замълча и леко кимна с глава на втория охранител, който се изправи зад Питър.

— Трябваше да ни предупредите, че влизате тук — поклати глава Чобаниън. — Напоследък изчезнаха няколко микроскопа и това ни принуди да вземем сериозни мерки за охраната на всички лаборатории в сградата.

Филипс се принуди да потърси мнението на един от рентгеновите техници, които дежуреха в спешното отделение. Това стана след няколко безуспешни опита да направи снимки на дисекцираната част от мозъка на Макарти, която беше поставил в плитка картонена чиния. Това, което получаваше, беше една безформена сива маса, в която не личаха никакви вътрешни структури. Опита дори промяна на волтажа, но и от това не излезе нищо. Техникът погледна мозъка и побърза да се извърне встрани с позеленяло лице. Принуден да се лиши от услугите му, Мартин потъна в размисъл. В крайна сметка стигна до заключението, че въпреки формалиновия разтвор, мозъчната тъкан е достигнала онази фаза на разложение, която прави рентгеновите снимки невъзможни. Върна пробата обратно в буркана, взе придружаващите я тъканни проби и се качи в патологията.