Робин Кук - Мозъци

Сведе очи към списъка. Марино, Лукас, Колинс, Макарти и Линдквист. Срещу името на Макарти стоеше забележката „лабораторията по неврохирургия“. Много добре, кимна той. Аз също мога да въртя номера, при това не по-зле от Манърхайм. Стана и излезе в яркоосветения коридор. Пред кабинета по флуороскопия видя това, което търсеше: количките за почистване на санитарите от нощната смяна.

Дългите часове извънредна работа го бяха сближили с тези хора, които често почистваха кабинета в негово присъствие и непрекъснато го поднасяха. Бяха един доста живописен екип, състоящ се от двама мъже под тридесетте — единият черен, другият бял, и две възрастни жени — пуерториканка и ирландка. Целта на Филипс в момента беше именно ирландката, която работеше в Центъра от четиринадесет години и беше нещо като старша на групата.

Откри ги в кабинета по флуороскопия, бяха насядали около масичката в приемната и пиеха кафе от картонени чаши.

— Здрасти, Скъпа — подвикна към ирландката той. Всички в болницата я наричаха „Скъпа“, просто защото това беше обичайното обръщение, което самата тя използваше. — Можеш ли да влезеш в научно-изследователската лаборатория на неврохирургията?

— Мога да вляза навсякъде в тази болница, с изключение на кабинетите за лечение на наркомани — гордо отвърна Скъпата.

— В такъв случай ще ти направя една оферта, на която няма как да откажеш — усмихна се Филипс и обясни за какво става въпрос. Скъпата ще му заеме ключа за споменатата лаборатория, от която иска да вземе една проба за кратко изследване, а в замяна ще получи безплатен мозъчен скенер! Цялата работа нямало да отнеме повече от петнадесет минути…

Скъпата се смя в продължение на една цяла минута.

— О’кей, докторе — рече най-сетне тя. — Вероятно си превъртял, за да искаш подобно нещо, но става… Обаче ще ми върнеш ключа преди да свършим с рентгеновото отделение, което означава след двадесетина минути…

Филипс използва подземния тунел, който беше най-краткият път до сградата на научно-изследователския институт „Уотсън“. Асансьорът чакаше на партера с отворени врати, той влезе в кабината и натисна бутона за етажа, който му трябваше. Обзе го чувство на самота, въпреки че се намираше на територия, в която животът никога не замираше. Това обаче не се отнасяше до сградата на института, в който се работеше между девет и пет. Кабината се носеше нагоре с тихо свистене.

Минута по-късно вратата се отвори и той се озова в тихо, зле осветено фоайе. От единия му край започваше дълъг коридор, който стигаше чак до края на сградата. Почти всички лампи по него бяха изключени. Скъпата му беше дала цялата си тежка връзка с ключове, които тихо подрънкваха в ръката му.

Неврологичната лаборатория се намираше зад третата врата вляво. Мартин се насочи натам, усещайки как го обзема напрежение. Вратата беше метална, с малко прозорче от матирано стъкло. Преди да пъхне ключа в ключалката, той внимателно се огледа. Влезе без проблеми и побърза да затвори след себе си. Направи опит да се изсмее на страховете си, но просто не се получи. Явно не го биваше за крадец.

Ключът за осветлението изщрака прекалено силно и го накара да подскочи. Просторната зала бе окъпана от ярката светлина на многобройни луминесцентни тела. В средата й бяха разположени две дълги лабораторни маси, отрупани със стъкленици, спиртници, ванички и купища друго лабораторно оборудване. В дъното се виждаше малка зала за дисекция на опитни животни, която по нищо не се отличаваше от миниатюрна операционна. Над металната маса висяха обичайните прожектори с насочена светлина, имаше дори апаратура за анестезия. Преграда между операционната и лабораторията липсваше, само подовата настилка беше различна — операционната беше покрита с теракотени плочки. Общото впечатление вдъхваше респект. Нищо чудно, че Манърхайм се радва на щедро финансиране за своите научни изследвания.

Нямаше представа къде може да се съхранява един мозъчен спесимен, но съобрази, че бройката на подобни проби ще е повече от една и започна с по-големите шкафове. Оказа се обаче, че предположението му няма нищо общо с истината. Приключил с шкафовете, той изправи гръб и се огледа. Едва сега забеляза вратата в дъното на операционната и тръгна натам. Надникна през прозорчето, чието стъкло беше прозрачно, нашарено от тънки метални нишки. Само на метър от вратата се издигаха метални лавици, върху които бяха подредени множество стъклени буркани. Голяма част от тях съдържаха мозъчни проби, потопени във формалин.