Робин Кук - Мозъци

— Затова ли планираш да работиш през цялата нощ?

— Разбира се — кимна Мартин. Очите му се плъзнаха по лицето й. Едва сега забеляза колко е уморена. Беше работила през целия ден след нощното дежурство, без никаква почивка.

— Надявах се, че ще се отбиеш у дома за една лека вечеря, след която може би ще довършим онова, което започнахме снощи — подхвърли тя. В гласа й се долови онзи еротичен оттенък, пред който Мартин беше абсолютно безпомощен. Какво по-добро средство за освобождаване от напрежението от един пълноценен сексуален контакт? Спираха го две неща: натрупването на прекалено много работа и фактът, че Дениз не е комин за освобождаване от напрежението като онези сестри, които му помагаха да се облекчи по време на безкрайните стажантски дежурства преди време…

— Трябва да понаваксам — промърмори най-сетне той. — Предлагам ти да се прибереш у дома, а аз ще ти се обадя по-късно.

Но Дениз настоя да го изчака. Предстоеше му да прегледа всички направени през деня ангиограми и мозъчни скенери, въпреки че колегите в отдела вече бяха продиктували своите заключения. Той контролираше всичко, въпреки че подписът му го нямаше под повечето завършени рапорти.

В седем без четвърт отместиха столовете си назад и станаха да се протегнат. Дениз упорито криеше лицето си.

— Какво ти става? — озадачено я попита Мартин.

— Не искам да ме гледаш когато съм уморена — отвърна с въздишка тя. — Сигурно изглеждам ужасно!

Той поклати глава, хвана я за брадичката и направи опит да я извърне към себе си. Но тя отмести ръката му. Беше странно как в момента, в който изключиха екрана, тя отново се превърна в чувствена жена, а ролята на вглъбен в работата учен неусетно изчезна. Мартин си даваше сметка за умората й, но това изобщо не се отразяваше на нейната привлекателност. Опита се да й го каже, но тя само поклати глава. Целуна го и стана на крака. Възнамеряваше да вземе една дълга вана, след което щеше да го чака. В следващия миг вече я нямаше. Отлетя като птичка, поклати глава той.

Трябваше му известно време, за да се овладее. Дениз винаги му действаше като късо съединение, след нейното присъствие мозъчните му клетки имаха нужда от време, за да се адаптират. Беше дълбоко влюбен и си даваше ясна сметка за това. Извади листчето с телефонния номер на Кристин и вдигна слушалката. Насреща никой не вдигна. Реши да отскочи да кафетерията и да хапне нещо, като през това време прегледа и папката с изходяща кореспонденция.

В девет и четвърт приключи с диктовките. За това време беше успял да вкара в компютъра двадесет и пет комплекта черепни снимки, които той обработи без никакви проблеми. Ранди Джейкъбс имаше грижата да го снабдява с нови снимки от архивата. Ефикасен както обикновено, той достави няколкостотин комплекта, в резултат кабинетът на Филипс изглеждаше още по-претъпкан отпреди.

Използвайки апарата на бюрото, Филипс отново набра номера на Кристин. Този път момичето вдигна още на втория сигнал.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но след внимателен анализ на снимката ви от днес, открих някои дребни изменения — рече в слушалката той. — Много бих желал да ви направя допълнителни анализи. Какво ще кажете за утре сутринта?

— Не мога — отвърна Кристин. — Пропуснала съм доста лекции и искам да наваксам.

Разбраха се за три и половина следобед. Мартин я увери, че няма да има никакво чакане и каза да дойде направо в кабинета му.

Остави слушалката и се замисли. Проблемите през отминалия ден бяха като лавина, която заплашваше да го погълне. Кратките разговори с Манърхайм и Дрейк събудиха неприятно чувство в душата му. Но в тях нямаше нищо необичайно, за разлика от срещата с Голдблат. Беше принуден да признае, че нападките на шефа го хванаха неподготвен, защото бяха като гръм от ясно небе. Отлично помнеше, че беше получил поста заместник-началник на отделението именно защото Голдблат подкрепи кандидатурата му. В това имаше нещо гнило. Ако се окаже, че шефът е против разработката на идеята за компютърна обработка на рентгеновите снимки, двамата с Майкълс ще бъдат изправени пред огромни трудности. Тази мисъл го накара да изправи гръб и да потърси списъка на пациентите с доказани отклонения в плътността на мозъчната тъкан. Най-отдолу прибави името на Кристин Линдквист.

Но поведението на Голдблат оставаше странно, дори и при отчитане на евентуалната му неприязън към новия компютър. По всичко личеше, че той заема страната на Манърхайм и Дрейк — което, познавайки характера на шефа си, Мартин считаше за почти изключено. Значи има нещо друго. Нещо, благодарение на което Голдблат е притиснат до стената…