Робин Кук - Мозъци

— Имате предвид Върнър?

— Да.

— Слабо — сви рамене Барне. — Имам чувството, че е особняк, но добре си гледа работата. От години е там…

— Според вас склонен ли е да попипва това-онова?

— Нямам представа. Пък и какво може да вземе?

— Каквото и да е. Хипофизи, от които се извличат хормони, златни коронки… Такива неща.

— Не знам. Но не бих се изненадал, ако има нещо такова.

След премеждията в неврохирургичната лаборатория Филипс нямаше никакво желание да слиза в подземието, за да проследи червените линии, които водеха към моргата. Мрачната пещера с пламтящата пещ на крематориума приличаше на зловещ декор от някакъв филм на ужасите. Огнеупорното прозорче на металната врата светеше като окото на разгневен циклоп.

— За Бога, Мартин! — промърмори на глас той. — Какво не ти е в ред?

Моргата изглеждаше точно както предната вечер. Висящите от тавана жици с голи фасунги придаваха на помещението вид на някакъв извънземен кошмар. Във въздуха се носеше едва доловимата миризма на плесен. Вратата на хладилната камера беше открехната и през процепа се виждаше жълтеникава светлина.

— Върнър! — извика Филипс. Гласът му отекна под ниския таван, но отговор нямаше. Вратата зад гърба му се захлопна и той стреснато извърна глава. Тишината се нарушаваше единствено от капките на разваления кран. Пристъпи към хладилника и надникна през процепа на открехнатата врата. Върнър се бореше с някакъв труп, който очевидно беше паднал от носилката на пода и той се мъчеше да го вдигне на един от металните нарове. Явно му трябваше помощ, но Филипс остана до вратата. Влезе вътре едва след като онзи с мъка успя да качи вкочаненото голо тяло на мястото му.

— Върнър!

Кльощавият стреснато се обърна. В леко приведената му поза имаше нещо заплашително, като на див звяр, който се готви да нападне.

— Искам за поговорим! — подвикна Филипс. В гласа му се долови несигурност, въпреки усилията да демонстрира авторитет. Тези замръзнали трупове наоколо неволно го караха да премине в защита. — Разбирам отлично в какво положение си изпаднал и няма да ти причинявам никакви затруднения. Но имам нужда от определена информация…

Върнър го позна, мускулите му бавно се отпуснаха. Тялото му остана неподвижно, от устата му излитаха облачета пара.

— Трябва да открия мозъка на Лайза Марино — продължи Филипс. — Не ме интересува кой и защо го е извадил, но ми трябва за важни научни изследвания.

Върнър не помръдваше. Единствено парата от устата му го различаваше от вдървените трупове наоколо.

— Ще си платя… — несигурно подхвърли Филипс. Никога през живота си не беше давал подкуп на когото и да било.

— Колко? — изведнъж оживя кльощавият.

— Стотачка — рече Филипс.

— Не знам нищо за мозъка на Марино — отсече гробарят.

Филипс хвърли един изненадан поглед към каменните черти на лицето му и безсилно въздъхна. Не знаеше как трябва да постъпи, поколеба се за миг и се обърна към вратата.

— Звънни ми в рентгенологията, ако случайно си спомниш — подхвърли от прага той и побърза да напусне моргата. Едва изчакал летящите врати да се затворят зад гърба му, той хукна да бяга по мрачния коридор и спря едва пред асансьорите.

Пристъпи под навеса на входа и започна да оглежда табелките с имената на обитателите. Имаше приблизителна представа къде се намира апартаментът на Дениз, но блокът беше толкова огромен, че допълнителната проверка беше неизбежна. Натисна копчето и сложи ръка на топката, в очакване да чуе жуженето на електрическата брава.

Във входния вестибюл вонеше така, сякаш всички обитатели бяха решили да вечерят нещо с лучена запръжка. Пое нагоре по стълбите. Сградата имаше и асансьор, но трябваше да го чака прекалено дълго. Освен това Дениз живееше едва на третия етаж, само за минута щеше да бъде горе. Едва на площадката пред апартамента й си даде сметка колко е уморен.

Дениз отново беше претърпяла пълна метаморфоза. Лицето й беше свежо и жизнено, без следа от умора. Обяснението й беше, че след продължителния душ бе успяла дори да подремне. Косата й се спускаше към раменете на блестящи вълни. Беше облечена в блузка от розова коприна и шорти в същия цвят, които предлагаха достатъчно свобода за въображението на всеки, който би могъл да я зърне. Мартин усети как част от умората му се изпарява. Способността на тази жена да обръща гръб на болничната деловитост беше наистина смайваща. Даваше си сметка, че на подобно нещо са способни само жени, които притежават изключителен интелект и чувство за собствено достойнство. Никак не е лесно да прогониш като с магическа пръчка умората и напрежението от един тежък работен ден и да се превърнеш в съблазнителна жена…