Робин Кук - Мозъци

— Какво обичате? — извика младежът, зърнал го да наднича през парапета. В ръката му имаше поялник с дълга човка.

— Търся Уилям Майкълс — извика в отговор Филипс.

— Още не е дошъл — отвърна младежът, остави поялника и се приближи. — Да му предам ли нещо?

— Кажете му да се обади на доктор Филипс.

— О, вие ли сте доктор Филипс? — усмихна с младежът и протегна ръка през парапета: — Приятно ми е, аз съм Карл Ръдман, един от абсолвентите в екипа на господин Майкълс.

Мартин пое ръката на младежа, оглеждайки залата.

— Доста внушителна апаратура — промърмори той. — Обстановката ми изглежда странна, тъй като през шейсет и първа именно тук си взех изпита по микробиология…

— Е, сега нещата са други — кимна Ръдман. — Ако не беше недостигът на средства за ремонт, вероятно никога нямаше да се сдобием с подходящо помещение за нашата работа.

— А какво стана с лабораторията по микробиология оттатък аулата?

— Продължава да съществува. В момента я използваме за изследвания в областта на харддисковете, тъй като е абсолютно изолирана. Вероятно нямате представа за промишления шпионаж, който се вихри в нашите среди…

— Нямам — призна Филипс и изключи пейджъра си, започнал да издава кратки призивни сигнали. — Случайно да сте запознат с програмата за разчитане на черепни снимки?

— Разбира се. Тя е първият ни прототип в областта на изкуствения разум. Всички, които работим тук, я познаваме като петте си пръста.

— В такъв случай имам един въпрос: възможно ли е да получа отделна разпечатка на всички разлики в мозъчната плътност, които машината открива и анализира?

— Разбира се. Достатъчно е да зададете съответната команда. Този компютър е способен на всичко, само дето не може да ви лъсне обувките…

В осем и четвърт патологичното отделение вече беше под пълна пара. Зад всеки от микроскопите на дългия плот с метално покритие седеше по един практикант. Потокът замразени проби от Оперативния блок беше започнал да ги залива още преди осем. Рейнълдс беше в кабинета си, надвесен над мощен микроскоп с вградена 35-милиметрова камера.

— Имаш ли една минута? — попита Филипс.

— Разбира се — вдигна глава патологът. — Вече хвърлих едно око на срезовете, които си донесъл снощи на Бенджамин Барне.

— Много любезен човек — саркастично подхвърли Мартин.

— Малко е муден, но работата му е безупречна — защити подопечния си Рейнълдс. — Освен това обичам да го гледам, защото в сравнение с него се чувствам строен като топола!

— Какво откри на тези срезове?

— Някои доста любопитни неща. Възнамерявам да се консултирам с колегите от невропатологията. Фокалните нервни клетки или ги няма, или са в изключително лошо състояние, с тъмни и разпадащи се ядра. Същевременно почти не се забелязват следи от възпалителни процеси. Особено интересен е начинът, по който са подредени увредените нервни клетки — в тесни колони, които вървят перпендикулярно на мозъчната повърхност. Никога в живота си не съм срещал подобно нещо…

— А какво показват различните тестове?

— Нищо. Няма калциране, няма наличие на тежки метали.

— Значи всичко, което си открил, може да бъде видяно и на рентген, така ли?

— Точно така. Без микроскопичните колони от мъртви клетки, разбира се. Барне спомена, че подозираш множествена склероза, но трябва да те разочаровам — това е абсолютно изключено. В клетъчната структура няма никакви миелинови изменения.

— В такъв случай каква диагноза би поставил?

— Трудно е да се каже — въздъхна Рейнълдс. — Ако непременно трябва да дам някакво заключение, бих казал вирус… Но с много резерви и съмнения, тъй като това нещо ми изглежда доста необичайно.

Когато най-сетне се появи в кабинета, Филипс беше посрещнат от разтревожената Хелън, която размахваше обемиста пачка от спешни съобщения. Той направи един-два финта с тяло, опитвайки се да я заобиколи. След прекрасната нощ с Дениз нищо не беше в състояние да развали доброто му настроение.

— Господи, къде ходите? Часът е почти девет!

Без да обръща внимание на възмущението на секретарката си, Филипс влезе в кабинета и започна да рови из бюрото. Трябваха му черепните снимки на Лайза Марино, които откри под болничните картони в ъгъла. Тръгна към компютъра в дъното на помещението, следван от Хелън, която декламираше най-спешните съобщения. За огромно разочарование на чернокожата жена, той изобщо не й обърна внимание и започна да набира входящата информация на клавиатурата.