Робин Кук - Мозъци

Летящите врати вляво рязко се отвориха. В коридора се появиха множество колички, върху които лежаха жертвите на току-що случила се автомобилна катастрофа. Ранените и убитите бяха прекарани направо през чакалнята, количките изчезнаха зад остъклената, боядисана в бяло врата на спешното отделение. Чакащите реда си граждани разбраха, че повикването за прегледи допълнително ще се забави. В единия ъгъл на чакалнята се беше разположило семейство пуерториканци, което спокойно вечеряше пиле от шарени картонени подноси на „Кентъки Фрай“. Никой от членовете му не обърна внимание на суматохата, предизвикана от пристигането на пострадалите при пътния инцидент.

Най-накрая пред Лин Ан остана единствено дебелата жена с детето. Тя пристъпи към гишето и проговори на развален английски:

— Бебе вече престанало да плаче…

Дежурната сестра подхвърли, че повечето оплаквания са от обратното, но жената не я разбра. Тя просто отметна краищата на парцаливото одеяло и под него се показа личицето на детето, което имаше цвят на лятно небе пред буря — нещо средно между тъмносиньо и сиво. Оказа се, че е отдавна мъртво и телцето му се беше вкочанило като дървена талпа.

Лин Ан беше толкова шокирана, че за момент изгуби дар слово. Забелязала състоянието й, дежурната съчувствено подхвърли, че тук човек трябва да е готов на всичко. Лин Ан отметна кичур кестенява коса от челото си, гласът й се възвърна. Каза името и номера на студентската си книжка, след което сбито изложи оплакванията си. Сестрата й предложи да си намери място, тъй като чакането ще бъде дълго. Обеща, че докторът ще я прегледа при първа възможност.

След като остана на един неудобен стол в продължение на близо два часа, Лин Ан най-сетне беше въведена в просторното помещение за общи прегледи. Накараха я да седне на едно легло, отделено от другите със зацапан пластмасов параван. Пъргава сестра й премери температурата и кръвното, след което бързо изчезна. Лин Ан остана да седи на ръба на леглото, заслушана в разнообразните шумове около нея. Ръцете й притеснено се преплетоха в скута. Беше на двадесет години, студентка първи курс, все още без специалност. Имаше интерес към медицината, но това, което виждаше тук, я накара да се замисли. То нямаше абсолютно нищо общо с представите й за професията на лекаря.

Лин Ан беше здрава млада жена. Само веднъж в живота си беше търсила медицинска помощ, при това точно тук, в спешното отделение на тази болница. Тогава беше на единадесет години. Беше паднала с летните си кънки, в резултат на което си навехна глезена. По онова време семейството й все още не се беше преместило във Флорида и живееха съвсем наблизо, само на няколко преки от тази болница. Спомените й за инцидента бяха добри, нямаше основания за тревога относно компетентността на медицинския персонал.

Половин час по-късно лекарят най-сетне се появи. Беше младолик човек на име Хъгинс. Оказа се, че са почти съседи във Флорида — той беше израснал в Уест Палм Бийч, а тя — в Корал Гейбълс. Размениха си няколко фрази на тази тема, след което той разтвори току-що попълнения болничен картон. Веднага разбра, че има работа с едно напълно здраво и нормално американско момиче — нещо, което не беше срещал поне от хиляда пациенти насам. Малко по-късно дори й поиска телефона.

— Какво ви води в спешното отделение? — попита той и се приготви за преглед.

— Малко ми е трудно да го опиша — въздъхна Лин Ан. — Получавам кризи в зрението. Започнаха преди около седмица, по време на четене. Изразяват се в едно много особено затруднение, което изпитвам при срещата с определени думи. Виждам ги, но не разбирам смисъла им. Това винаги се придружава от внезапно, но много силно главоболие, ето тук… — Ръката й докосна тила и се плъзна към слепоочието, малко над ухото. — Тъпа болка, която ту се появява, ту изчезва…

Доктор Хъгинс мълчаливо кимна с глава.

— Освен това се появява и една неприятна миризма — добави Лин Ан.

— Каква миризма?

— Не знам със сигурност — притеснено отвърна момичето. — Гадна миризма с неизвестен за мен произход… Въпреки това обаче оставам с впечатлението, че ми е позната отнякъде…

Докторът отново кимна, но личеше, че няма представа какво означават описаните симптоми.

— Нещо друго?

— Световъртеж, придружен от тежест в краката. Случва ми се все по-често, особено ако се опитам да чета…

Доктор Хъгинс остави картона и започна прегледа. Надникна в очите и ушите на момичето, накара я да изплези език, след което преслуша сърцето и дробовете й. Изпробва рефлексите, накара я да докосва предмети и да помни поредицата на числата, които започна да изброява пред нея.