Робин Кук - Мозъци

Наблюдавайки го как се насочва обратно към масата, тя усети чувство на огромна обич и безгранична благодарност. Едновременно с това си даваше сметка, че и той е мъж като всички останали, което означаваше, че не бива да приема приказките му на доверие.

— Днес не е моят ден — промърмори Мартин и с въздишка се отпусна на стола. — Говорих с доктор Рейнолдс, който ми съобщи, че не са направили аутопсия на Марино.

— Защо? — изненадано го погледна Дениз. — Според мен това би трябвало да е задължително.

— Така е — кимна Мартин. — На аутопсия подлежат всички пациенти, починали по време на операция. Но главният патолог е направил жест на Манърхайм, оставяйки решението в негови ръце. Подчинените му се свързали със семейството на пациентката, което категорично отказало. Хората са били много разстроени.

— Напълно разбираемо — кимна Дениз.

— Така е — кимна Мартин и ядосано стовари юмрук върху масата. — По дяволите!

— Защо не вкараш в компютъра снимките на пациенти с доказана множествена склероза? — погледна го съчувствено тя. — Така ще имаш някаква база за сравнение…

— Ще го направя — кимна с въздишка Филипс.

— Виждам, че си много разочарован, но все пак помисли и за пациентката — внимателно подхвърли тя.

Той закова поглед в лицето й и замълча. Сякаш искаше да й покаже, че е пристъпила границата. После, очевидно преценил, че не е имала намерение да го укорява, на лицето му се появи широка усмивка.

— Права си! — извика възбудено той. — Дори нямаш представа колко си права! Току-що ми даде една чудесна идея!

Вратата с табелка САМО ЗА ПЕРСОНАЛА НА СО се намираше точно срещу приемното гише на спешното отделение. Тя водеше в просторно помещение за почивка на лекарите, което обаче рядко се използваше за истинското си предназначение. В дъното бяха мъжките тоалетни и баня, а жените използваха съблекалнята на сестрите, разположена един етаж по-горе. Край една от стените бяха наредени стаичките за почивка, във всяка от които имаше по две легла. Те почти винаги бяха празни, просто защото лекарите имаха прекалено много работа.

Доктор Уейн Томас се беше настанил в единствения удобен стол — старо кожено чудовище с протрита седалка, от която тук-там стърчеше пълнеж.

— Според мен Лин Ан Лукас има сериозно заболяване — убедено промърмори той.

Край него, седнали кой където свари, се бяха събрали почти всички дежурни лекари от екипа: доктор Хъгинс, доктор Карол Лангоун — практикант по вътрешни болести, доктор Ралф Лоури от неврохуриргията, доктор Дейвид Харпър, практикант-гинеколог, и доктор Шон Фарнсуърт, офталмолог. В далечния край на помещението други двама доктори бяха потънали в разчитането на купчина електрокардиограми.

— А според мен си се наточил — цинично се усмихна доктор Лоури. — Тя е най-хубавото маце, което ни посещава днес, и ти явно търсиш начин да й предложиш услугите си…

Всички се разсмяха. Доктор Томас запази сериозното изражение на лицето си и бавно извърна очи към доктор Лангоун.

— По всичко личи, че Ралф има право — рече Лангоун. — Момичето си е наред. Няма температура, останалите жизнени показатели също не показват отклонения. Кръвната картина е нормална, урината и костният мозък — също…

— Рентгенът на мозъка също не показва отклонения — добави доктор Лоури.

— Във всеки случай ако й има нещо, то не е свързано с гинекологията — стана от мястото си доктор Харпър.

— Преди време е имала оплаквания от леко кръвотечение, но в момента на прегледа такова не е установено. По тази причина ви оставям да решите тежкия казус без мен. Ако искате личното ми мнение, мацето си е една обикновена хипохондричка.

— И аз съм на това мнение — обади се доктор Фарнсуърт. — Офталмологичният преглед не показа никакви отклонения, въпреки оплакването, че от време на време има проблеми с фокусирането. Тя без всякакви затруднения разчете и най-дребните букви на контролния екран.

— А визуалните зони? — попита Томас.

— Според мен са нормални — изправи се доктор Фарнсуърт, готов да се оттегли. — Утре бихме могли да направим теста „Голдман“, просто защото това не е възможно по време на нощно дежурство.

— Ретината? — продължаваше да настоява доктор Томас.

— Без отклонения — отсече Фарнсуърт и тръгна към вратата. — Благодаря за консулта, беше истинско бижу…

— Бижу, глупости! — раздразнено изръмжа Лоури, изчакал затварянето на вратата. — Имам чувството, че ако някое копеле от офталмологията още веднъж ми заяви, че вечер не правят „Голдман“, ще го изритам през вратата!