Робин Кук - Мозъци

— Млъкни, Ралф — посъветва го Томас. — Започваш да говориш като хирург.

Доктор Лангоун стана и се протегна.

— Аз също трябва да вървя… Защо мислиш, че момичето е болно, Томас? Само защото има понижена чувствителност? Според мен това е доста субективна преценка…

— Вътрешно чувство, може би — сви рамене Томас. — Тя е уплашена, но това съвсем не означава, че е истерична. Освен това отклоненията в чувствителността са изразени съвсем ясно. Момичето не симулира. Нещо шибано става в главата й…

— Единственото шибано нещо в случая е това, което би искал да й направиш, ако можеше да я срещнеш на друго място — засмя се Лоури. — Стига вече, Томас. Определи й час за преглед през деня и действай!

Лекарите избухнаха в смях. Томас махна с ръка и се надигна от тежкото кресло.

— Всички сте циркаджии! — изръмжа с престорен гняв той. — Поемам случая в свои ръце!

— Не забравяй да й вземеш телефона — подвикна подире му Лоури.

— Идеята съвсем не е лоша — усмихнато добави доктор Хъгинс.

Томас се върна в общото помещение и се огледа. Между седем и девет тук се възцаряваше относително затишие. Сякаш хората вземаха таймаут от болката и страданията, за да могат да се нахранят. Около десет започваха да пристигат пияниците, жертвите на автомобилни катастрофи и грабежи, появяваха се и психарите. Към единадесет идваше ред на жертвите на страстта. По тази причина Томас беше наясно, че разполага със съвсем малко време, за да обмисли състоянието на Лин Ан Лукас. Не можеше да се отърве от чувството, че е пропуснал нещо важно…

Отби се на приемното гише и попита дали картона на Лин Ан вече е готов. Сестрата направи проверка и поклати глава, но обеща да му го изпрати веднага. Томас разсеяно кимна с глава. Дали това момиче не е вземало някакви наркотици, запита се той и тръгна по коридора, който водеше към залата за прегледи. Там Лин Ан очакваше професионалното му заключение.

Дениз нямаше представа каква може да бъде „чудесната идея“ на Мартин. Той я помоли да се отбие в кабинета му към девет вечерта, след което изчезна. Някъде около девет и четвърт тя най-сетне приключи с разчитането на снимките от травматологията на СО 2 2 Спешно отделение. Б.пр. и тръгна по стълбите към рентгенологията. Коридорите на горния етаж изглеждаха необичайно тихи. В дъното на един от тях се виждаше самотен санитар, който търкаше плочките с парцал, окачен на дълга дръжка.

Вратата на кабинета на Филипс беше отворена. Отвътре долиташе монотонният му глас — явно диктуваше нещо. Миг по-късно разбра какво е то: натрупалите се през деня ангиографии, които чакаха заключението му. Върху окачените на светещите екрани рентгенови снимки се виждаха хилядите кръвоносни съдове на мозъка, които приличаха на ликото на дърво. Без да прекъсва диктовката си, Филипс й посочи с пръст снимката, която обработваше. Тя кимна с глава, но в очите й се появи недоумение. Не разбираше как е възможно да се запомнят имената и размерите на толкова много кръвоносни съдове, които излитаха от устата му в неспирен поток.

— Заключение — каза Филипс. — Церебралната ангиография показва добре изразена артерио-венозна малформация в дясната базална ганглия на 19-годишния пациент от мъжки пол. Точка. Циркулаторната малформация се захранва от дясната церебрална артерия посредством лентикулоструиалните разклонения, както и от задната церебрална артерия. Точка. Край на заключението. Моля, изпратете копие от този рапорт на докторите Манърхайм, Принс и Клосън. Благодаря.

Диктофонът щракна и Мартин се завъртя заедно със стола си. Потърка ръце, на лицето му грееше дяволита усмивка.

— Точно навреме — похвали я той.

— Хей, какво ти става? — погледна го с престорена загриженост Дениз.

— Ела — промърмори той и се втурна към коридора. До стената беше опряна количка, оборудвана със стойка за кръвопреливане, чаршаф и възглавница. Той започна да я тика по посока на асансьорите.

— Аз ли ти дадох тази „чудесна идея“? — подвикна Дениз, опитвайки се да го догони.

— Ти — кратко отвърна той и натисна бутона за приземието. Вратите на кабината се затвориха с тихо съскане.

Минута по-късно вече бяха дълбоко в недрата на огромната сграда. Мазето беше пълно с извити тръби, които се преплитаха и изчезваха в различни посоки като кръвоносните съдове на гигантски организъм. Всичко беше в сиво или черно, сякаш светът внезапно беше изгубил колоритността си. Светлината идваше от нарядко разположени луминесцентни тръби, скрити под предпазни решетки. Между тях имаше доста широки площи, обхванати от непрогледен мрак. Срещу вратата на асансьора се виждаше табела с надпис: