Робин Кук - Мозъци

Размениха си смаяни погледи. После Мартин рязко се обърна и хукна към стаята със скенера, следван по петите от лаборанта и Дениз. Ръцете му сграбчиха главата на Лайза и рязко я повдигнаха. Заедно с нея се вдигна и вкочаненият торс. Лаборантът го подхвана отзад, давайки възможност на Филипс да огледа тила. Срезът в долната част на черепа беше направен майсторски, а вътрешните шевове го правеха трудно различим. Върху гладко избръснатата кожа се виждаше само една тънка черта, извита като подкова.

— Мисля, че трябва да върнем този труп в моргата — притеснено промърмори Филипс.

Повторното пътешествие беше бързо, без много приказки. Дениз нямаше никакво желание отново да слиза в подземието, но някой трябваше да помогне на Мартин да прехвърли трупа от количката. Когато стигнаха до пламтящата пещ на крематориума, той отново провери дали моргата е празна. После задържа летящите врати и махна на Дениз да докара количката. Двамата заедно я затикаха към хладилната камера. Ръцете му сръчно се справиха с резето, тежката дървена врата проскърца и се отвори. Дениз видя как дъхът му образува облачета пара в ледения въздух на камерата. Изравниха количката с дървеното ложе на Лайза и се приготвиха да прехвърлят трупа. В същия миг се разнесе странен звук, който ги накара да замръзнат на място.

Спогледаха се с опулени очи и разтуптени сърца. Трябваха им няколко агонизиращо дълги секунди, за да определят източника на звука. Оказа се, че той идва от пейджъра на Дениз. Тя побърза да го изключи и улови глезените на Лайза. Преброиха до три и я прехвърлиха на дървената скара.

— На стената в моргата има телефон — промърмори Мартин. — Иди да се обадиш, а през това време аз ще я наглася както си беше…

Без да чака повторна покана, Дениз се обърна и изтича към изхода. Изскочи навън, изхълца от изненада и вдигна ръце, за да се предпази от сблъсъка с някакъв мъж, който се беше насочил към камерата.

Това беше пазачът на моргата Върнър.

— Какво правиш тук? — извика той и сграбчи дясната ръка на Дениз, протегната към него.

Чул глас, Мартин побърза да се насочи към отворената врата.

— Аз съм доктор Мартин Филипс, а това е доктор Дениз Сангър!

Надяваше се гласът му да прозвучи авторитетно, но не се получи. Колебанието моментално се усети.

Върнър пусна китката на младата жена. Беше кльощав тип с високи скули и лице на мъртвец. Слабото осветление не достигаше до дълбоко разположените му тъмни очи, между които стърчеше тънък нос, извит като клюн на граблива птица. Беше облечен в черно поло с висока яка, над което беше наметнал черна гумирана престилка.

— Какво правите с моите трупове? — дрезгаво извика той и се втурна към вътрешността на камерата. Преброи наредените покрай стените носилки и заби пръст в чаршафа, покриващ тялото на Лайза Марино. — Този ли изнесохте?

Филипс се съвзе от изненадата и поклати глава. Този тип явно приемаше моргата като своя лична собственост.

— Мисля, че не е правилно да ги наричате „свои трупове“, господин…

— Върнър! — изръмжа онзи, обърна се заби показалец в гърдите на Мартин: — Докато някой не ги извади оттук срещу подпис, тези трупове са мои, защото аз отговарям за тях!

Филипс прецени, че няма смисъл да влиза в спор. Човекът насреща му беше стиснал устни, а тялото му се беше стегнало като пружина. Понечи да каже нещо успокоително, но от гърлото му излетя само някакъв писклив звук. Прокашля се и побърза да започне:

— Искаме да се консултираме с вас за едно от тези тела. Подозираме, че е било подложено на неправомерна обработка…

Пейджърът на Сангър отново зажужа. Тя се извини и забърза към телефона на противоположната стена.

— Кое тяло имате предвид? — рязко попита Върнър, без да отделя подозрителен поглед от лицето на Мартин.

— Лайза Марино — отвърна лекарят и посочи полузавитото тяло до стената. — Какво ще ни кажете за тази жена?

— Нищо особено — отвърна с малко по-спокоен глас Върнър и се обърна да огледа трупа. — Свалих я от хирургията, ще я приберат тази вечер или утре сутринта…

— Нещо особено в състоянието й? — попита Мартин и огледа човека насреща си с нов интерес. Едва сега забеляза, че косата му е подстригана късо, като на морски пехотинец.

— Нищо — сви рамене Върнър. — Всичко й е наред.

— Какво имате предвид с това „всичко й е наред“?

— Най-красивата жена, която съм имал от доста време насам — отвърна Върнър и устните му се разтеглиха в цинична усмивка.