Робин Кук - Мозъци

Рейнолдс търпеливо го изслуша.

— Все още не съм чувал за такъв случай — промърмори в слушалката той.

— Починала е на масата някъде около обед — поясни Филипс. — Дори са си направили труда да я зашият…

— Това не ме учудва — въздъхна Рейнолдс. — Понякога ги обявяват за мъртви чак в реанимацията, просто за да не си развалят статистиката…

— Ще й правите аутопсия, нали?

— Не мога да кажа. Това зависи от главния патолог.

— А кога е най-вероятно да стане, ако изобщо я отворите?

— В момента сме затънали до гуша. Едва ли ще стане преди вечерта…

— Слушай, Джеф… Имам специален интерес към този случай. Няма да мръдна от болницата преди тази аутопсия. Ще ми пратиш ли съобщение по пейджъра, когато започнат обработката на мозъка?

— Нямаш проблеми — отвърна Рейнолдс. — Ще получиш специална покана за този купон. Ще те уведомя и в случай, че няма да има аутопсия…

Филипс натика нещата си в шкафчето и излетя навън. Още като юноша изпитваше силно притеснение от несвършената работа. Сега, крачейки по оживените болнични коридори, това чувство отново нахлу в душата му. В ангиографията отдавна го очакваха, освен това трябваше да се свърже с Фергюсън, независимо че не можеше да го понася. Предстоеше му и тежък разговор с Робинс за онези шантави лабораторни техници, които бяха решили да изкарат цялото лято като един дълъг меден месец. Да не говорим за поне още няколко спешни съобщения, които със сигурност са се натрупали върху бюрото на Хелън…

Пред очите му се появи табелката, сочеща към скенерната лаборатория. Изведнъж реши да се отбие замалко там. Закъснението му беше толкова голямо, че две-три минути повече едва ли бяха от значение. Хлътна в контролната зала и с удоволствие напълни гърдите си с хладния въздух. Тук действаше специално монтираната климатична инсталация, без която компютрите не можеха да функционират. Дениз и група от четирима студенти се бяха надвесили над мониторите. На крачка зад тях стоеше доктор Джордж Нюмън. Никой не забеляза появата на Филипс и той тихо пристъпи към апаратурата. Сангър описваше последиците от черепен кръвоизлив, открит с помощта на скенера. Показалката й бавно очертаваше съсирека, изтласкал мозъка силно надясно. Нюмън подхвърли, че може би става въпрос за вътрешномозъчен съсирек, тъй като според него кръвоизливът е станал вътре в мозъка, а не на повърхността.

— Не — обади се Мартин. — Правата в случая е доктор Сангър.

Присъстващите изненадано се обърнаха. Той се наведе и очерта с пръст класическите форми на извънмозъчен хематом.

— Е, това решава нещата — добродушно се усмихна доктор Нюмън. — Пациентът трябва да бъде опериран незабавно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — кимна Филипс и посочи къде трябва да бъде отворен черепът за най-лесно отстраняване на съсирека. Помисли си да разпита Нюмън за случая Лайза Марино, но прецени, че сега не е подходящото време за това. Остави го да излезе и сам се насочи към вратата. На прага спря и направи знак на Дениз да се приближи.

— Слушай, чувствам се виновен, че те прецаках с обяда… Какво ще кажеш за една романтична вечеря вместо компенсация?

— Нещо пак си намислил — усмихна се Сангър и поклати глава. — Прекрасно знаеш, че тази вечер съм дежурна.

— Знам — кимна Мартин. — Имах предвид болничната кафетерия.

— Браво! — подигравателно го изгледа Дениз. — А какво стана с редовните ти занимания по софтбол?

— Реших тази вечер да ги пропусна.

— Охо, значи наистина си намислил нещо!

Мартин се засмя. Действително пропускаше тренировките си по софтбол само в случай на заплаха за националната сигурност. Обърна се към студентите и каза, че който желае, може да дойде в кабинета му след приключването на упражнението със скенера. Но никой от младежите не изяви подобно желание. Той сви рамене и изскочи навън. Понесе се по коридора с плавно нарастваща скорост. Целта му беше да профучи покрай Хелън като светкавица, без да й даде шанс да го затрупа с още неприятни новини.

Наредила се на дългата опашка пред приемната на спешното отделение, Лин Ан Лукас продължаваше да се пита дали идеята й да се появи тук беше добра. Рано следобед се обади в студентската поликлиника, но лекарят си беше тръгнал и тя нямаше друг избор, освен болницата. Поколеба се дали да не изчака до утре, но беше твърде уплашена.

Опашката пред рецепцията се придвижваше със скоростта на охлюв по простата причина, че спешното отделение беше претъпкано с народ. Сякаш цял Ню Йорк се беше изсипал тук. Зад нея се поклащаше някакъв пияница с парцаливи дрехи, от който се носеше отвратителна воня на урина и вкиснато вино. При всяко раздвижване на опашката той се блъскаше в Лин Ан и се улавяше за дрехата й, за да се задържи на крака. Пред нея стоеше някакво огромно женище с дете на ръце, завито в мръсно одеяло.