Робин Кук - Мозъци

Стана му лошо, неволно си спомни за първите практически упражнения в Медицинския факултет. Тръсна глава и неприятното чувство изчезна. Внимавайки къде стъпва, той заобиколи масата и се насочи към вътрешната врата на анестезиологията. Бутна я и сложи крак да я задържи, докато пръстите му опипваха стената за електрическия ключ. В следващия момент забеляза, че вътре не е напълно тъмно. Вратата към коридора беше открехната и през процепа нахлуваше бледа светлина. Озадачен, той побърза да включи луминесцентното осветление.

Помещението беше значително по-малко от операционната. В средата имаше количка, върху която лежеше покрито с чаршаф тяло. Босите му стъпала с разперени пръсти нелепо стърчаха навън. Филипс здравата се стресна. Върху гърдите на трупа лежеше папка.

Затаил дъх, сякаш за да се предпази от присъствието на смъртта, Филипс мина покрай количката и рязко отвори вратата към коридора. От мястото си можеше да види спящия хирург и няколко санитари в дъното. Завъртя глава в двете посоки. Имаше чувството, че преди малко е опитал погрешната врата. В душата му цареше хаос. Постоя известно време така, после поклати глава и се върна при леглото на колелца.

Понечи да отвори папката, после се спря. Изведнъж го обзе непреодолимото желание да повдигне чаршафа. Даваше си сметка, че това е напълно безсмислено, но ръката му сама се протегна към ръба… За миг затвори очи, после се втренчи в безжизненото, сякаш порцеланово лице на Лайза Марино. Едното й око беше полуотворено, под клепача се виждаше изцъклената зеница. Раната в дясната част на бръснатата й глава имаше формата на подкова и беше старателно зашита. По лицето й нямаше кръв, очевидно я бяха почистили след операцията. Дали Манърхайм не го е направил с цел да докаже, че смъртта е настъпила по-късно, неволно се запита Филипс.

Хладната необратимост на смъртта накара сърцето му да се свие. Побърза да покрие главата на мъртвата, след това взе папката и се насочи към писалището в съседство. Подобно на повечето пациенти в Университетската болница, папката с анамнезите на Лайза Марино беше дебела и обемиста, въпреки че беше постъпила едва преди два дни. В нея се съдържаха не само доказаните диагнози, но и работните предположения на практикантите и студентите от горните курсове. Филипс прелисти словоохотливите консултации от неврологията и офталмологията. Непосредствено след тях откри някаква забележка от самия Манърхайм, която обаче беше напълно нечетлива. Това, което търсеше, беше обобщеното заключение на старши практиканта в неврохирургията доктор Нюмън.

„Пациентката е двадесет и една годишна бяла жена с установена диагноза «прогресивна темпорална епилепсия», от която страда в продължение на около една година. Постъпва в болницата за лобектомия на дясното мозъчно полукълбо, което трябва да бъде осъществено под локална анестезия. Споменатата лобектомия се налага след като припадъците не реагират на медикаментозно лечение. Те се характеризират с нарастваща честота, предхождани от появата на лоша миризма. По време на самите пристъпи пациентката е агресивна и сексуално възбудена. От направените енцефалограми се забелязват смущения и в двете мозъчни полукълба, като тези в дясното са изразени доста по-силно.

Липсват сведения за черепни травми и мозъчен инсулт. До поставянето на диагнозата пациентката се е чувствала напълно здрава.

В неврологично отношение не се забелязват никакви отклонения, като изключим смущенията, открити при енцефалограмите.

Лабораторните изследвания, включително церебрална ангиография и мозъчен скенер, също са нормални.

Пациентката се оплаква от проблеми с визуалните възприятия, но такива не са открити нито от неврологията, нито от офталмологията. Липсват обяснения и за оплакванията, свързани с мускулна слабост и временна парализа на крайниците. Не се потвърждават предположенията за диагноза «множествена склероза», придружена от хронични припадъци. След консултации с екип от неврохирурзи се стига до единодушното решение за лобектомия на дясното мозъчно полукълбо.“

Филипс внимателно върна папката върху гърдите на Лайза. Сякаш се страхуваше, че може да я събуди. После изскочи в коридора и забърза към съблекалнята. Изпитваше разочарование от това, което прочете в болничния картон. Там наистина се споменаваше за множествена склероза, но липсваха предложения за повторен скенер и допълнителни снимки на черепа. Започна да облича цивилните си дрехи, мраморното лице на Лайза продължаваше да е пред очите му. После изведнъж се сети, че момичето беше починало по време на операция, което означаваше задължителна аутопсия. Пристъпи към телефона на стената и набра номера на доктор Джефри Рейнолдс от патологията, с когото бяха състуденти.