Джеймс Купър - Прерията

Рядко се случваше Ишмаеловата кръв да тече с такава бързина, както у другите хора, но сега той усещаше, като че ли тя ще рукне от всички пори на тялото му. Цялата му дремеща енергия се пробуди като звяр от сън. Вървейки, Ишмаел все чуваше тези пронизителни викове и му се струваше, че те ту звънтяха сред облаците, ту прелитаха толкова близо, като че докосваха земята Най-после се раздаде крясък, който не можеше да бъде плод на въображението и по-ужасен от който човек не би могъл да си представи. Той сякаш изпълни всяка частица на въздуха, както мълнията залива с ослепителна светлина целия видим хоризонт. Ясно прозвуча божието име, примесено кощунствено с непристойни думи. Скватерът се спря и за миг запуши ушите си. После, когато ги отпуши, тих и дрезгав глас до него запита приглушено:

— Ишмаел, мъжо мой, нищо ли не чуваш?

— Тихо — прекъсна я скватерът, като сложи тежката си ръка върху рамото на Естър, без ни най-малко да се учуди, че жена му е тук. — Тихо, жено! Ако се боиш от Бога, мълчи!

Настъпи гробно мълчание. Вятърът все така се засилваше и утихваше, но воят му вече не беше примесен с тия страшни викове. Той шумеше властно и тържествено, ала сега това беше тържествеността и величието на природата.

— Хайде да тръгваме — каза Естър. — Всичко утихна.

— Жено, какво търсиш тук? — запита мъжът, кръвта му вече течеше по-спокойно, а мислите му се бяха поуталожили.

— Ишмаел, той уби нашия първороден син, ала не подобава синът на моята майка да се търкаля по земята, като умряло куче.

— Върви след мен! — отвърна скватерът, като отново сграбчи пушката си и закрачи към скалата. До нея беше още далеч, но колкото повече приближаваха лобното място, толкова повече забавяха крачка, обзети от таен трепет. Много минути изминаха, докато стигнаха там, откъдето можеха да различават ясно смътните очертания на предметите.

— Къде си оставил тялото? — прошепна Естър. — Както виждаш, донесла съм кирка и лопата, за да може брат ми да спи в земята!

Месечината изплува иззад куп облаци и сега Естър можеше да проследи накъде сочи пръстът на Ишмаел. Той показваше човешко тяло, поклащано от вятъра под лъсналия крив клон на върбата. Естър сведе глава и закри очи, за да не гледа. А Ишмаел се приближи още повече и дълго съзерцава своето дело със страх, но без угризение на съвестта. Страниците на Библията се бяха разпилели по земята и в агонията си престъпникът дори бе откъртил къс от скалата. Ала сега над всичко лежеше тишината на смъртта. От време на време мрачното и сгърчено лице на жертвата се извръщаше към светлината на луната, после вятърът отново утихваше и тогава смъртоносното въже пресичаше с черна линия яркия й диск. Скватерът вдигна пушката си, прицели се внимателно и гръмна. Въжето се скъса и безчувственото тяло се строполи тежко на земята.

До тоя момент Естър нито се движеше, нито говореше. Но сега тя тутакси се залови да помага на мъжа си. Гробът бе изкопан бързо. И веднага се запретнаха да положат в него жалкия му обитател. Когато спускаха безжизнения труп в ямата, Естър, която подкрепяше главата, се взря с болка в лицето на мъжа си и каза:

— Ишмаел, мъжо мой, това е ужасно: той е дете на моя баща, а аз не мога да го целуна като мъртвец.

Скватерът сложи широката си длан върху гърдите на умрелия и рече:

— Ейбирам Уайт, всички ние се нуждаем от милосърдие; от все сърце ти прощаваме! И да бъде милостив Бог на небето към твоите грехове!

Жената склони глава и прилепи устни към бледото чело на своя брат в дълга и гореща целувка. После се чу трополене на падащи буци пръст и всички други печални звуци, когато се заравя гроб. Естър продължаваше да стои коленичила, шепнейки молитва, а Ишмаел чакаше гологлав. И всичко свърши.

На другата сутрин можеше да се види как впряговете и стадото на скватера продължаваха пътя си към селищата. Когато приближиха населените места, керванът им се сля с хиляди други. И макар че някои от многобройните потомци на тази странна двойка се отказаха от своя беззаконен и полуварварски живот, никой нищо не чу повече за главата на семейството и неговата жена.

Вождът на пеоните стигна до селото си, необезпокояван от никого. Той си бе отмъстил бързо и напълно. Из ловните полета, които неизбежно трябваше да пресече, сиуксите не бяха оставили нито един разузнавач, тъй че Мидълтън и приятелите му извършиха този преход спокойно, все едно, че пътуваха някъде през централните щати. Движеха се с чести почивки, съобразявайки се със силите на жените. Изобщо след своето тържество победителите като че ли бяха загубили всякаква следа на жестокост и изглеждаха готови да уважат и най-дребното желание на тия завоеватели, които всеки ден потъпкваха правата им и превръщаха червенокожите от независим и горд народ в бегълци и скитници.