Джеймс Купър - Прерията

— Няма да се забавим много — възрази старецът и сам се запретна да свърши това, което искаше. Гребците, които бяха забелязали какво влияние имаше траперът върху началника им, не се възпротивиха на желанието му и преди някой да успее да възрази, носът на лодката докосна пясъчната ивица.

— Капитане — продължи траперът, развързвайки внимателно торбичката си, и като че ли дори му правеше удоволствие да пипа бавно, — искам да ти предложа една малка сделка. Може би не много изгодна, ала все пак това е най-доброто, което може да предложи на раздяла човек, чиято ръка е загубила сръчността си в стрелба, та е станал само жалък трапер.

— На раздяла! — повториха устата на всички, които доскоро бяха делили опасностите с него и бяха се възползвали от добрината му.

— Какви, ги разправяш, стари траперю! Да не искаш да вървиш пеш до селищата, когато имаме лодка, която ще измине тоя път двойно по-бързо, отколкото би го пробягало магарето, което докторът даде на пеоните?

— До селищата ли? Аз, момче, отдавна съм се простил с градовете и селата, където умеят само да рушат и злочинстват. Живея тук, в край без гори, защото така го е създал Господ, и затова съвестта ми е чиста. Но никой няма да ме види да се завра по своя воля там, където ще затъна в порочност.

— Не предполагах, че ще се разделим — отвърна Мидълтън, търсейки утешение в лицата на приятелите си, но те също бяха натъжени. — Напротив, надявах се, дори бях уверен, че ще дойдеш с нас на юг, където, давам ти честната си дума, ще имаш всичко, за да живееш приятно и спокойно.

— Да, момче, да. Ще се постараеш… Но напразни са усилията на човека, когато му се изпречи Дяволът. Ех, да зависеше всичко от любезни предложения и добри желания, отдавна да бях конгресмен или пък губернатор. Твоят дядо също беше готов да направи много за мене, а и в планините Отсего, предполагам, още са живи тия, които с радост биха ми предоставили за жилище цял палат. Ала защо ти са богатства без радост? Сега май имам още малко да живея, та си мисля: не е голям грях, ако човек, който е вършил честни дела толкова зими и лета, желае да прекара на спокойствие малкото часове, които му остават. Ако пък според теб върша грях, като съм стигнал дотук и искам сега да ви напусна, ще ти обясня причината за това, капитане, без да се стеснявам и без да крия нищо. Макар и да съм живял толкова дълго сред пустините, трябва да кажа, че и по кожа, и по чувства съм си останал бял човек. Тъй че щеше да бъде неприлично тия вълци-пеони да видят слабостта, на един стар воин, ако наистина покажех слабост, като се разделя завинаги с тия, които с право обичам, макар и да не съм се привързал към тях дотолкова, та да желая да ги последвам до селищата.

— Слушай, стари, траперю — каза Пол, като се прокашля с все сила, сякаш искаше да даде на гласа си свободен отдушник, — щом като подхвърляш дума за търговска сделка, аз също имам на ум нещо подобно и то е, ни повече, ни по-малко, следното: предлагам ти от своя страна половината от скромното си жилище, дори нека бъде по-голямата половина; освен това — най-сладкия и най-чистия мед, който може да се получи от дива акация; винаги ядене до насита — сегиз-тогиз по къс еленско, а понякога и биволска гърбица, след като вече зная колко ценно е това животно — пък и гозбата ще бъде хубава и вкусна, тъй като ще я сготвя изкусна готвачка като Елен Уейд, която скоро ще се нарича Нели… няма да кажа чия. А колкото до общите грижи, те ще бъдат такива, каквито може да предложи един честен човек на най-добрия си приятел, или, да речем, син на баща. В замяна на това от време на време ти ще ни разказваш за младостта си, при нужда ще ни даваш полезни съвети — по мъничко от всичко, и ще отделяш колкото ти е възможно от свободните си минути, за да ни правиш приятна компания.

— Хубаво говориш… хубаво говориш, момко — отвърна старецът, попипвайки торбичката си. — Предложението ти е чистосърдечно и не мисли, че ще го отхвърля от неблагодарност… само че това е невъзможно; не, никога не може да стане.

— Уважаеми венаторе — обади се доктор Бациус, — всеки има задължения към обществото и към цялото човечество. Време е да се върнеш при сънародниците си, за да им предадеш известна част от твоя запас от познания, които несъмнено си натрупал от опит, след като си живял толкова дълго по диви места, защото тези познания, макар и изопачени от превзети съждения, ще се окажат полезно наследство за ония, с които, както сам казваш, скоро ще трябва да се разделиш завинаги.