Джеймс Купър - Последният мохикан

— Боже мой, каква скучна книга! Бас държа, мила, че макар да не съм написал нито един ред за публикуване, ще успея да скалъпя нещо къде-къде по-хубаво.

— Ами тогава защо не опиташ?

Горе-долу така трябва да е протекъл съдбоносният разговор между Джеймз Фенимор Купър и съпругата му, когато тридесетгодишният бъдещ автор захвърлил доскучалия му английски роман из живота на висшето общество, който четял в момента. Любим похват на съдбата е да помага да се сложи начало на големи постижения посредством маловажни случки. Така става и с писателската кариера на Купър. Думите на съпругата му го амбицират и той написва романа „Предпазливост“ — също из живота на висшето общество. Но съдбата проявява и друга особеност — чувство за хумор. Първият роман на Купър е едва ли не по-лош от онзи, който го накарва да излезе на литературната сцена. Обаче, както се изразява английският поет Робърт Браунинг, „камъкът, в който се е препънал, Купър превръща в стъпало за изкачване нагоре“. И то какво изкачване! Не след дълго той ще стане любим автор на милиони юноши из цял свят.

Купър има голямото щастие да живее в първия благодатен период на една разцъфнала млада република. След 1800-та година за Съединените щати настъпва време на забележителен растеж в почти всички насоки. Това дава основание на новата нация да нарече себе си „Младият гигант на Запада“. Между 1800 и 1821 година нови осем щата влизат в съюза. Започва да се оформя национална политика и се ражда горд национален дух. Вестници, списания и книги се множат бързо, както бързо покълва и избуява талантът на голям брой писатели и поети. В 1837 година един литературен историк включва в списъка на живите американски автори повече от две хиляди имена. Но както обикновено става в такива случаи, младата американска литература все още върви почти само по стъпките на европейската както по отношение на формата, така и на тематиката. Тя е до голяма степен със сантиментална и романтична тоналност. Америка става известна най-напред с късия разказ, едва по-нататък се развива романът. Така на литературния небосклон блясват четири имена и си спечелват не само национална, но и международна слава: Уошингтън Ървинг, Едгар Алън По, Уилям Кьлън Брайънт и Джеймз Фенимор Купър.

Външни обстоятелства още от рано създават благоприятни условия за развитието на един талант, който ще прояви силата си като пръв американски певец на девствената гора, на прерията, на морето. Още в детската му възраст неговото семейство основава града Купърстаун на брега на езерото Отсего, където се влива река Оскуехана. Тогава това езеро се намирало на границата. На запад се простирала неизбродена от белокожите пустош, населена само с индианци, елени, мечки и пантери. Купърстаун гъмжи от пионери, търговци, водачи на кану и индианци. Това е един див, вълнуващ, живописен свят, който само чака своя автор. И го намира. Сред тази обстановка подрастващият Купър поглъща истини и легенди за гората, за животните, за индианците. Те ще се таят дълго в съзнанието му, бавно ще го оплождат, за да може след тридесетата си година да създаде прочутия цикъл „Коженият чорап“: „Ловец на елени“, „Последният мохикан“, „Пионери“ и „Прерията“. Тези романи могат да се четат и самостоятелно, тъй като всеки е завършен сам за себе си. В тях оживява всичко онова, което тъй дълго се е натрупвало в творческото съзнание на автора.

Купър е бил свадлив и заядлив, душа давал да съди журналисти, издатели, кого ли не, обаче в дъното на сърцето си винаги е бил момче, жадно за приключения, тръпнещо пред въображаеми опасности и готово да се хвърли в тях, за да изпробва смелостта си, да изпита сладостния ужас пред страшното, за да може после с по-голям трепет да се зарадва на избавлението. Нали тъкмо затова днес юношите — различни и еднакви през всички времена — поглъщат на един дъх книгите му.

Не европейците, а индианците са всъщност главните герои на Купър. Тези деца на природата: ирокези, макасци, делаварци, мохикани са коренното население на една земя, от която белите нашественици ги гонят, за да я заграбят, да я присвоят. Алчни за печалба, те са избягали от стария свят, за да създадат нов. Но са дошли със старата и вечна амбиция за власт. И какво от това, че при създаването на „новия“ живот хиляди червенокожи ще бъдат избити или прокудени от вековните им домашни огнища; какво от това, че много от тях ще бъдат превърнати в пепелища? Какво от това, че ще загине една древна култура? Белите колонизатори си знаят работата.