Джеймс Купър: Последният мохикан

Англичани, французи, холандци, какви ли не, макар и врагове помежду си, са обединени от нагона да унищожават всичко на пътя си. Индианските племена, дотогавашни господари на девствените гори и на прериите, сега се превръщат в дивеч. Но със своята човечност Купър се възмущава от коравосърдечието на белите си събратя. Благородните прояви, традициите и храбростта на индианците го пленяват и той застава решително на тяхна страна. Вижда, разбира се, жестокостта, хитрините и коварството им — първобитните защитни реакции на тези древни обитатели на горите и прериите — но на какъв стадий на развитие са те и на какъв стадий на развитие са онези, които нарушават мирния им живот? И дали в края на краищата, ако се съди по душевната примитивност на поробителите, разликата между едните и другите е чак толкова голяма? Дали изобщо тя съществува?

„… Магуа бе видял слънцето на двадесет лета да стопява снеговете на двадесет зими и да кара водите им да текат в потоци, преди да бе видял бледолик човек. Тогава той беше щастлив! След това неговите канадски бащи дойдоха в горите и го научиха да пие огнена вода и той стана нехранимайко … Виновен ли е Магуа, че главата му не е от камък? Кой му даде огнена вода? Кой го направи подлец? Бледоликите — хората с вашия цвят!“

Надминавайки индианците по коварство, бледоликите насъскват отделните племена едно срещу друго по силата на вечната завоевателна максима: „Разделяй и владей!“ Купър разбира това, разбира и каква дива жажда за лесни и големи печалби е обхванала „цивилизованите“ и как те утоляват тази жажда за сметка на „диваците“. И нима истинските господари на обширните земи ще седят със скръстени ръце, когато бледоликите ги пъдят от огнищата им? Нима на алчността и жестокостта няма да отговорят също с жестокост? Купър съзнава и това. И той не може да не вземе страната на младия мохикан, образец на физическа красота и нравствено достойнство. „… младият мохикан, с права и гъвкава фигура, с нейните грациозни, непринудени и естествени пози и движения … Нищо не прикриваше тъмните му, светещи, безстрашни очи, едновремено страшни и спокойни, смелите линии на гордото му лице с естествен червен цвят, високото му полегато чело и благородната му глава, цялата гола, с изключение на скалповия кичур.“

Трудно може да се намери автор, чиито творби да са така неравностойни по качество, както творбите на Купър. Впрочем това не е много чудно, като се знае, че той е написал повече от тридесет книги. Романите му за „висшето общество“ са под всяка критика, макар самият той да е бил от това общество. Неговите дами и господа са съвсем нереални, а повествованията за тях едва се четат.

Силата на Фенимор Купър е другаде. От плът и кръв са не изнежените му салонни герои, а ония, които бродят из горите и прериите или прекосяват моретата. Въображението и симпатиите му са насочени именно към тях. В гората и сред океана той живее със своите образи, за него те са по-истински от собствените му съседи. Затова именно Купър създава американска литература от американски материал и с американска атмосфера. Тук вече няма никакъв отглас от Европа. И все пак недостатъците му не могат да се отминат. Авторът си има торба с трикове и постоянно ги използува: за да заличиш следите на собствените си мокасини, стъпваш в отпечатъците, останали от нечии други мокасини; за да намериш чужди следи, отбиваш бърз поток от течението му, и ето, следите са там, в коритото на отбития поток, непокътнати, неизмити от водата! Ами сухото клонче, този най-любим реквизит на Фенимор Купър? Както отбелязва най-ожесточеният му критик, Марк Твен, „успокояващо действува всяка глава, в който и да било роман на Купър, където някой не стъпва върху сухо клонче и не алармира всички бели и червенокожи на разстояние от двеста ярда … Ако те грози опасност от скрит неприятел и от всичко най-много ти е нужна тишина, непремено ще стъпиш по погрешка на сухо клонче и ще се издадеш …“ Пак според Марк Твен, в две трети от една-единствена страница Купър извършва 114 нарушения срещу писателското изкуство от възможните 115! Е, явно е, че големият американски хуморист преувеличава, но Купър наистина има не малко литературни грехове, направени просто от нехайство или може би от по-голямо въображение.

И все пак, още със самото им излизане, романите му са били превеждани (и постоянно се преиздават) не само на всички европейски езици, но и на арабски, турски, персийски, както и на няколко индийски наречия. Сигурно има защо! Защото преди всичко Купър утолява вечния глад на юношите от всички епохи за наситена с опасности романтика, която подхранва въображението им. Има ли здрав и жизнен юноша, който да не жадува за дръзки авантюри, за съдбоносни мигове, за героична смърт или за славно избавление?

Читать дальше