Джеймс Купър - Следотърсача

Кой не познава величието на необятния простор? Най-дълбоките, най-крилатите, може би най-целомъдрените мисли завладяват въображението на поета, когато съзерцава бездните на безкрайната пустош.

Човек рядко остава безразличен, когато за първи път види безбрежната шир на океана, а човешкото съзнание дори и в мрака на нощта долавя, че неговото величие е от ония природни явления, които чувствата не са в състояние да обхванат.

Възхита и страхопочитание изпълваха героите, с които започва нашият разказ. Те стояха като омагьосани, вперили поглед във величествената гледка пред тях. Четирима души — двама мъже и две жени — бяха успели да се покатерят върху куп дървета, изкоренени и струпани едно връз друго от бурите, за да разгледат заобикалящата ги околност. В страната и досега имат обичай да наричат тези места ветровали. Пропускайки небесната светлина да проникне в тъмните и влажни дебри на гората, те образуваха нещо като оазиси в тържествения сумрак на девствените американски гори.

Ветровалът, който описваме, се намираше на склона на една малка височинка, откъдето се откриваше просторна гледка за онези, които успяваха да се доберат до най-горния му предел — рядко събитие за странстващия из горите.

Пространството, както обикновено, не беше голямо, но благодарение на това, че бе разположено на малката височинка, която вече споменахме, и на горската поляна, която се простираше пред него, то даваше възможност на погледа да стигне необичайно далеч. Учените още не са определили естеството на стихията, която тъй често оставя след себе си тези опустошени места — някои я приписват на ураганите, които образуват водни стълбове в океана, а други я отдават на внезапни и яростни електромагнитни бури. Резултатът обаче е познат на всеки, който броди из горите. В горния край на поляната тайнствената сила беше натрупала дърветата едно върху друго по такъв начин, че се бе образувало едно възвишение от тридесетина стъпки, на което бяха успели да се изкачат двамата мъже, а с тяхна помощ и двете им по-неопитни спътнички. Огромните стволове, пречупени от напора на бурята, лежаха разхвърляни като сламки; клоните им, от които все още се носеше мирисът на увяхващи листа, бяха така преплетени, че осигуряваха опора за ръцете. Най-отгоре лежеше едно дърво, напълно изтръгнато от земята, а корените му, с полепена по тях пръст, образуваха площадка, на която се бяха настанили четиримата пътници.

Нека читателят не очаква да види в тяхно лице хора от висшите слоеве на обществото. Те бяха обикновени странници, пътешестващи из горските дебри, но независимо от това нито предишният им начин на живот, нито действителното им обществено положение даваха основание да бъдат причислени към класата на богатите.

Двама от тях, мъж и жена, бяха законни собственици на тази земя, индианци от известното племе тускарори 2 2 Тускарори — племе от ирокезкия племенен съюз, населяващо Северна Каролина, а по-късно Ню Йорк и Онтарио. — Б. пр. , а другите двама бяха мъж, чийто външен вид говореше, че е прекарал дните си по моретата, и то като най-обикновен моряк, и девойка, която по произхода си очевидно не го превъзхождаше много, макар нейната младост, миловидност и благопристойно, но жизнерадостно държане да й придаваха интелигентен и изтънчен вид и да усилваха очарованието й.

Теменужените й очи бяха изпълнени с възторг от величествената гледка, а вглъбеният израз на очарователното й лице говореше за дълбоките чувства, които я вълнуваха, чувства, които дори тогава когато носят наслада, будят размисъл у емоционалните и проникновени натури.

И наистина чия душа би останала равнодушна към подобна гледка? На запад, единствената посока, в която се разкриваше по-просторна гледка и накъдето бяха обърнали лица четиримата пътници, погледът се носеше над пищните и несравними по своите багри дървеса, характерни за четиридесет и втория паралел. Стройният плачещ бряст, различните видове клен, величественият американски дъб и широколистната липа сплитаха връхните си клони и образуваха широк и сякаш безкраен килим от листа, който се стелеше към захождащото слънце и се губеше при хоризонта, смесвайки се с облаците така, както морските вълни се съединяват със синевата на небесния свод.