Джеймс Купър: Следотърсача

Тук-там сред тези горски исполини малки пролуки, образувани от бурите или по прищявка на природата, позволяваха и на някое по-скромно дърво да възправи връх към светлината и почти да се изравни със заобикалящата го зелена повърхност — например брезата, (високо ценената в по-малко облагодетелстваните от природата области бреза), трепетликата, различните видове леска и други като тях. Сякаш обстоятелствата бяха събрали на едно място простолюдието с благородниците. Някъде високият и строен ствол на бора пронизваше обширното пространство и се извисяваше над него като някакъв паметник на изкуството, издигнат сред равнината от листа.

Необхватният кръгозор, тази почти безкрайна зелена повърхност — ето откъде идеше величието на гледката. Нежните багри, които от преливането на светлина и полумрак изглеждаха още по-живи, бяха истинска наслада за погледа, а тържественият покой внушаваше чувство, граничещо с благоговение.

— Вуйчо — възкликна удивено очарованата девойка, обръщайки се към спътника си; тя не се опираше на ръката му, а едва я докосваше, за да направи по-устойчива леката си, но твърда крачка, — колко много прилича тази гледка на твоя любим океан!

— Какво невежество и каква невинна заблуда, Магнит. — Морякът често наричаше племенницата си с това име, за да подчертае нейната привлекателност. — Само на едно дете би хрумнало да сравнява шепа листа с Атлантическия океан. Събери всички тези дървета накуп и от тях ще излезе едно малко букетче, годно само да украси ревера на Нептун.

— Остроумно казано, вуйчо, но струва ми се, невярно. Погледни натам — на цели мили не се вижда нищо друго освен листа! Какво повече би могъл да види човек, ако погледне океана?

— Какво повече ли? — възрази вуйчото, като отдръпна припряно лакътя си, до който се опираше девойката. Той бе скръстил ръце и ги бе пъхнал в пазвата на жилетката си от червено сукно, каквито се носеха по онова време. — Какво повече ли, Магнит? По-скоро кажи какво по-малко от това. Къде са пенливите гребени на вълните, къде са сините води, къде са китовете, водните циклони и неспирното движение на океана в тази жалка горичка, дете мое?

— А нима можеш да намериш в океана клонестите дървета, тържествената тишина, благоуханните листа и тези красиви зелени багри, вуйчо?

— Ех, Магнит, ако разбираше малко повече от тези неща, щеше да знаеш, че зелената вода е истинска злочестина за моряка. Та тя и на новака е противна.

— Но зелените дървета са нещо съвсем друго. Ш-ш-ш, чуй как диша вятърът сред листата.

— Щом толкова обичаш вятъра, момиче, трябва да чуеш как свири северозападният горе в мачтите и въжетата. А къде са морските бури и урагани, пасатите, силните източни ветрове и тям подобните в тази горичка и какви риби плуват под тази спокойна повърхност?

— Че и тука са бушували бури, всичко наоколо достатъчно явно ни го доказва. И ако няма риби, под тези листа ще намериш диви зверове.

— В това не съм сигурен — отвърна вуйчото с упоритостта на стар моряк. — В Олбъни ни разказаха безброй истории за дивите зверове, които непременно ще срещнем по пътя си, но досега не сме видели нищо, което би могло да изплаши дори един тюлен. Съмнявам се дали някое от тези животни може да се сравни с акулата от южните морета.

— Виж! — възкликна племенницата, чието внимание бе насочено по-скоро към величествената красота на необятния лес, отколкото към съжденията на вуйчо й. — Ей там над онези дървета се вие дим. Дали не иде от някоя къща?

— Тъй вярно. Този дим издава присъствието на хора — отвърна старият моряк, — а това струва повече от хиляди дървета. Трябва да го покажа на Пронизваща стрела, който може да мине покрай пристанище и да не го забележи. А там, където има дим, има и кухня — заключи той и като измъкна ръка от пазвата си, докосна леко рамото на застаналия до него индианец и му посочи тънката струя дим, която бавно се издигаше над горската пустош, на около миля от тях, и се разсейваше в трептящия въздух на едва забележими нишки.

Тускарорът беше от онези горди на вид войни, които човек с можел да срещне сред коренното население на страната преди столетие, но не и в днешно време, и макар че бе общувал достатъчно с колонистите и бе опознал обичаите им и дори езика им, той не беше загубил суровото величие и непринуденото достойнство, подобаващи на един вожд. Към стария моряк индианецът се държеше дружелюбно, но сдържано, тъй като твърде често бе влизал в допир с офицерите от различните фортове, които посещаваше, за да разбира, че спътникът му е само един обикновен подчинен. И наистина сдържаността и несмутимото достойнство на тускарора внушаваха такова уважение на Чарлс Кап (така се наричаше морякът), че той, дори когато философствуваше или се шегуваше, не смееше да интимничи с индианеца, макар че пътуваха заедно повече от седмица. Но виещата се струйка дим бе поразила моряка тъй, сякаш бе видял платната на кораб в открито море, и той за първи път откакто се познаваха се осмели да докосне индианския войн.

Читать дальше