Джеймс Купър - Прерията

За да намери на почтения свещеник някакво занимание, Мидълтън му възложи да извърши бракосъчетанието на Пол и Елен. Пчеларят се съгласи, тъй като виждаше, че всичките му приятели придават голямо значение на църковния обред, но скоро след това отведе младата си невяста в равнините на Кентъки под предлог, че трябва да спази обичая, като навести безбройните членове на фамилията Ховър. Там той се възползва от случая да узакони брака си както се полага — чрез един свой познат мирови съдия, защото не вярваше твърде в здравината на брачните вериги, изковани от духовниците, подвластни на римската църква. Елен, която, изглежда, бе разсъдила, че може би ще трябват специални предпазни мерки, за да се държи такъв необуздан съпруг в неотменния брачен ярем, не възрази нищо против тези двойни окови и всички страни бяха доволни.

Положението, което Мидълтън придоби в града с женитбата си за дъщерята на такъв богат земевладелец като дон Аугустин, заедно с личните му качества, привлече вниманието на началството. Скоро започнаха да му поверяват различни отговорни постове, което на свой ред го издигна в очите на обществото и му спечели влияние. Пчеларят беше от първите, които се възползваха от неговото застъпничество. В стадия на развитие, в който се намираха тия области преди двайсет и три години, никак не беше трудно да се намери за Пол занимание според способностите му. Елен ревностно и разумно подкрепяше усилията на Мидълтън и Инес и с течение на времето успяха да променят съществено и благотворно характера на младия й съпруг. Скоро той стана арендатор, после — преуспяващ селски стопанин, а след известно време получи и длъжност в общината. Това неудържимо издигане в обществото, тъй често наблюдавано в нашата република, беше странно съпроводено от съответно духовно облагородяване — Пол се школува, придоби чувство за собствено достойнство. Така напредваше стъпка по стъпка и жена му с дълбока майчинска радост виждаше, че децата й вече не са застрашени да се върнат в онова положение, от което се бяха измъкнали техните родители. Понастоящем Пол е член на един от низшите законодателни органи на щата, в който е живял дълги години и дори се слави с речите си, които нерядко развеселяват такова сериозно общество и при това винаги са основани на широки практически знания, полезни при решаването на местни въпроси — качество, което често липсва на много мъдри, тънко разработени теоретически разсъждения, които могат да се чуят всеки ден на такива събрания от устата на някои разпалени политикани. Обаче всички тези щастливи постижения бяха плод на много усилия и дългогодишен труд. Мидълтън, съответно на разликата в образованието им, бе избран за член на по-висш законодателен орган и той именно е източникът, от който почерпихме по-голямата част от сведенията, необходими за написването на нашата повест. Освен тези подробности за Пол и за собственото си по-нататъшно щастие той разказа накратко това, което бе станало по време на повторното му пътуване из прериите; и тъй като този разказ представлява подобаващ завършек на описаните дотук събития, сметнахме за уместно да приключим с него нашия труд.

Една година след това — през есента — Мидълтън, който все още се намираше на военна служба, плаваше по Мисури, недалеч от селищата на пеоните. Свободен от непосредствени служебни задължения, той се бе поддал на енергичните увещания на Пол и бе решил да прекосят заедно на кон прерията, за да навестят вожда на племето и да се осведомят за съдбата на своя приятел — трапера. Тъй като поради поста и чина си Мидълтън можеше сега да вземе със себе си охрана, пътуването, макар и съпроводено с трудностите и лишенията, неизбежни в такъв див край, премина без опасностите и тревогите, с които се отличаваше първото им странстване из тия земи. Когато се приближиха достатъчно до целта, Мидълтън изпрати вестоносец — индианец от приятелско племе — да съобщи за пристигането на отряда му, след което продължи пътя си, без да бърза, защото обичаят изискваше вестта да стигне преди него. За учудване на пътешествениците не последва отговор. Минаваше час след час и миля след миля, а все нямаше никакви признаци, че могат да очакват почетен или поне най-обикновен приятелски прием. Най-после отрядът, начело на който яздеха Мидълтън и Пол, се спусна от високото плато в плодородната долина, където се намираше селото на пеоните. Слънцето залязваше и разстилаше над тихата и гладка равнина покров от златиста светлина, който й придаваше такива пищни краски и отсенки, каквито човек може да види само в гледки с невъобразима красота и величие. Лятната зеленина още се бе запазила и стада от коне и мулета пасяха мирно по обширното естествено пасище под зоркия поглед на юноши-пеони. Пол-различи между животните характерната фигура на Азинус. Гладък, охранен, преливащ от доволство, той стоеше с клюмнали уши и спуснати клепачи, сякаш потънал в размисъл върху безмерното блаженство на новия си безгрижен живот.