Джеймс Купър - Прерията

Продължавайки пътя си, отрядът мина близо до един от бдителните юноши, натоварени с отговорната, задача да пазят най-голямото богатство на племето. Като чу конски тропот, младежът погледна към ездачите, но не прояви нито любопитство, нито тревога, а тутакси пак отправи поглед натам, накъдето бе гледал преди — в посоката, в която, доколкото беше известно на пътешествениците, се намираше селото.

— Тук има нещо нередно — промърмори Мидълтън… малко докачен от това, което според него беше обидно не само за ранга му, но и за самия него. — Това момче сигурно знае, че идваме, иначе непременно щеше да притича да извести на племето. А едва ни удостоява с поглед. Прегледайте си пушките, момчета, може да се наложи тия червенокожи да опитат нашата сила.

— Тук, капитане, мисля, че грешиш — възрази Пол. — Ако може да се търси честност в прерията, ще я намериш у нашия стар приятел Твърдото сърце. Пък и не бива да се мери индианецът със същия аршин, както белият. Гледай! Не сме съвсем пренебрегнати: ето че най-после идват посрещачи, макар и да не са много и кой знае колко представителни.

Пол беше прав и в едното, и в другото. Иззад една горичка най-сетне се зададоха група конници, които се насочиха през равнината право към тях. Те се движеха бавно и с достойнство. Когато се приближиха, стана ясно, че това е вождът на пеоните, следван от дванайсет млади воини. Те нямаха оръжие, нито пера или други украшения, които индианецът носи не само за да подчертае важността си, но и да покаже уважение към своя гост.

Срещата беше дружелюбна, но малко сдържана и от двете страни. Мидълтън, загрижен както за собственото си достойнство, така и за престижа на своето правителство, се усъмни, че тук има някакво нежелателно влияние на канадски агенти и тъй като искаше да запази авторитета на властта, която представляваше, сметна за свой дълг да прояви високомерие, каквото съвсем не изпитваше. Не беше много лесно да се разберат подбудите на индианците. Спокойни и горди, но не и надменни, те даваха пример на любезност, примесена със сдържаност, която напразно би се опитвал да подражава който и да било дипломат от най-изтънчения кралски двор.

Така двата отреда продължиха пътя си към селото. През това време Мидълтън успя да обмисли всички възможни причини за този странен прием, които му дойдоха на ум. Макар че го придружаваше преводач, индианските воини му изказаха поздравленията си по такъв начин, че мина и без него. Двайсет пъти капитанът вдигна очи към своя някогашен приятел, мъчейки се да разчете изражението на суровото му лице. Ала всички усилия, всички догадки оставаха безплодни. Погледът на Твърдото сърце беше неподвижен, спокоен и малко загрижен, но толкова непроницаем, че нямаше и сянка от каквото и да било душевно вълнение. Той нито заговори сам, нито показваше склонност да предизвика гостите си към разговор, затова Мидълтън трябваше волю-неволю да бъде търпелив като спътниците си и да чака обяснението да дойде само.

Когато влязоха в селото, видяха че обитателите му са събрани на едно открито място, подредени както винаги според възрастта и званието. Те образуваха кръг, в средата на който стояха десетина от главните вождове. Твърдото сърце се приближи, махна с ръка и когато кръгът се разтвори, мина в средата, следван от спътниците си. Тук те се спешиха и щом конете бяха отведени, чуждоземците се видяха заобиколени от хиляда сериозни, сдържани, но загрижени лица.

Мидълтън се оглеждаше и тревогата му все повече растеше, защото нито вик, нито песен, нито възглас не го посрещна тук, сред народа, с който неотдавна се бе разделил с такова съжаление. Безпокойството му, да не кажем опасенията му, се споделяха от всички негови спътници. Тревогата в погледите им постепенно бе изместена от сурова решителност; всеки опипа мълчаливо пушката си и провери в ред ли е останалото му снаряжение. Обаче домакините не им отвърнаха със същите прояви на враждебност. Твърдото сърце кимна на Мидълтън и Пол да го последват и ги поведе към групата, която заемаше центъра на кръга. И тук именно гостите намериха обяснение на всичко, което им бе вдъхвало съвсем неоснователни опасения.

На грубо кресло, направено нарочно така, че тялото да бъде в изправено, но удобно положение, седеше траперът. Още от пръв поглед някогашните му приятели разбраха, че старецът е призован най-после да плати последната дан на природата. Очите му бяха изцъклени и безизразни, сякаш не виждаха. Лицето му беше малко по-измършавяло и набраздено от преди, но с това като че ли се ограничаваше цялата промяна във външността. Близкият му край не можеше да се припише на някаква определена болест: това беше постепенно и тихо угасване на физическите сили. Наистина животът все още не го напускаше, но от време на време сякаш беше вече готов да отлети, а после като че ли пак се връщаше в немощното тяло — не искаше да отстъпи мястото си в това свое вместилище, непокварено от пороци и неразядено от болести. Човек с малко повече въображение би си представил как душата трепти на кротките устни на стария горски скитник, сякаш не иска да напусне обвивката, която тъй дълго й бе служила за чисто и почтено убежище.