Джеймс Купър - Прерията

— Приятелю — възрази траперът, гледайки доктора непоколебимо в лицето, — както не може да се съди по навиците на лоса за нрава на гърмящата змия, така е трудно и да се прецени доколко полезен е един човек, като се превъзнасят делата на друг. Ти, както всеки, предполагам, си имаш свои способности, на които не желая да преча. Но Господ ме е предопределил да върша работа, а не да приказвам, затуй, мисля, няма да те обидя, ако си запуша ушите за твоята покана.

— Достатъчно — намеси се Мидълтън. — Много съм слушал за тоя необикновен човек, а и много съм видял сам, затова зная, че никакви обещания няма да променят решението му. Първо нека чуем какво искаш ти, приятелю, а после ще видим какво може да се направи за теб.

— Дребна работа, капитане — отвърна старецът, успял най-после да развърже торбичката си. — Дреболия в сравнение с това, което съм предлагал едно време за размяна, ала най-хубавото, което имам, затова не е за пренебрегване. Ето ви тук четири боброви кожи, с които се сдобих около един месец преди да се срещнем, а тук пък кожа на енот, не особено ценна наистина, но може да послужи за изравняване на сметката.

— И какво мислиш да правиш с тях?

— Предлагам ги за законна размяна. Ония негодници сиуксите — да ми прости Господ, че погрешно ги взех за конзи — откраднаха най-хубавите ми капани и ме принудиха да разчитам единствено на саморъчно направени клопки, а това ми вещае трудна зима, ако доживея дотогава. Ето защо искам да вземете тия кожи и да ги предложите на някои от траперите, които непременно ще срещнете по долното течение на реката, в замяна на няколко капана, които изпратете на мое име в селото на пеоните. Погрижете се само на тях да бъде нарисуван моят знак — буквата „Н“, а до нея — ухо на хрътка и спусък на пушка. Тогава нито един индианец няма да оспори правото ми върху тия капани. За всичкия този труд мога да ви предложа благодарността си и почти нищо повече, освен ако моят приятел пчеларят не се съгласи да приеме кожата на енота и да се заеме изцяло с тая работа.

— Ако я приема, Бог да ме…

Ръката на Елен запуши устата на Пол и го накара да преглътне края на фразата си, което той направи с такова вълнение, че едва не се задуши.

— Добре, добре — отвърна кротко старецът. — Само че не виждам нищо обидно в това предложение. Зная, че кожата на енота не струва кой знае колко, ала и работата, в замяна на която я давам, не е толкова тежка.

— Ти не разбра добре нашия приятел — прекъсна го Мидълтън, като забеляза, че пчеларят се озърта на всички страни, но не и накъдето трябва, и че е абсолютно неспособен да се оправдае сам. — Той съвсем не искаше да каже, че отхвърля поръчението, а само се отказва от всякакво възнаграждение. Но тук са излишни повече приказки. Аз съм задължен да се погрижа да се разплатим както подобава и всички твои нужди да бъдат задоволени.

— Какво? — запита старецът, взирайки се с недоумение в лицето на капитана, сякаш чакаше разяснение.

— Всичко ще бъде както искаш. Сложи кожите си при моя багаж. Смятам, че ще се спазарим.

— Благодаря ти, капитане, благодаря ти. Дядо ти беше щедър и великодушен човек. Всъщност толкова щедър, че справедливият народ — делауерите — го наричаха „Отворената ръка“. Жалко, че сега не съм като едно време, иначе щях да изпратя на жена ти няколко най-пухкави кожи от бялка за палто или пелерина — просто да ти покажа, че умея да се отплащам за любезността. Но не очаквай такова нещо от мен, защото съм много стар и не мога вече да давам такива обещания? Всичко ще бъде както реши Господ. Нищо повече не мога да ти предложа, защото, макар и да съм живял из пущинаците, зная колко взискателен е джентълменът.

— Слушай, стари траперю — извика пчеларят, като плесна с ръка протегнатата отворена длан на стареца тъй силно, че тя изплющя почти като изстрел на пушка, — искам да ти кажа само две неща: първо, че капитанът ти разясни мисълта ми по-добре от самия мен; и, второ, ако ти трябва кожа за собствени нужди или за изпращане на някого, аз имам една, която е на твое разположение: кожата на някой си Пол Ховър!

Старецът му отвърна със здраво ръкостискане и така се заля от особения си беззвучен смях, че зина с цяла уста.

— А можеше ли да стискаш толкова силно, момче, когато тетонските скуоу те бяха наобиколили с ножове в ръка? Ех, млад и силен си ти и ще бъдеш щастлив, ако не се отклониш от правия път. — Загрубялото му лице изведнъж стана строго и замислено. — Ела насам, момко — добави той, дърпайки пчеларя за копчето към брега. И когато се поотдалечиха, заговори му с наставнически и доверителен тон: