Джеймс Купър - Прерията

— Кажи само каква е — рече Мидълтън — и ще я изпълня.

— Много далеч е, за да се пращат такива дреболии — продължи старецът, който говореше на пресекулки, тъй като не му стигаха нито сили, нито дъх. — Далечен и тежък е пътят, ала добрината и дружбата не бива да се забравят. В планините Отсего има едно селище…

— Зная това място — прекъсна го Мидълтън, виждайки, че му е все по-трудно да говори. — Кажи само какво трябва да направя.

— Вземи тая пушка… и торбичката за куршуми… и рога за барут… и ги прати на човека, чието име е издълбано върху затвора на пушката… Един търговец изряза буквите с ножа си… Отдавна се канех да му ги пратя като знак на моята любов!

— Ще ги изпратя. Желаеш ли нещо друго?

— Почти нямам какво повече да завещая. Капаните си давам на моя син индианец, защото е добър и удържа честно на думата си. Нека той застане пред мен.

Мидълтън обясни на вожда какво казва траперът и му отстъпи мястото си.

— Пеони — подзе отново старецът, сменяйки както винаги езика, в зависимост от човека, с когото говореше, като често нагаждаше думите си и към изразяваната мисъл, — според обичая на моя народ бащата благославя сина си преди да склопи завинаги очи. Аз ти давам тази благословия, приеми я, защото молитвите на християнина не могат да направят пътеката на един справедлив воин към блажените прерии нито по-дълга, нито по-трънлива. Нека богът на белите следи с благосклонно око твоите дела и никога да не сториш нещо, което би помрачило лицето му. Не зная ще се срещнем ли пак някога. Има най-различни предания за обиталището на добрите духове. Не подобава на мен, макар и стар и опитен, да противореча на цял един народ. Ти вярваш в блажените прерии, а аз — изповядвам вярата на моите бащи. Ако е вярно и едното, и другото, ние ще се разделим навеки, ако се окаже обаче, че под различни думи се крие един и същ смисъл, ние пак ще стоим един до друг, пеони, пред лицето на вашия Уаконда, който тогава ще бъде не друг, а моят Бог. Много може да се каже в полза на тия две вери, защото всяка като че ли подхожда за своя народ, пък и, не ще съмнение, така е било предопределено. Боя се, че не съм бил напълно такъв, какъвто трябва да бъде белият, защото ми е мъчно да се разделя завинаги с пушката и с насладите на лова. Но аз сам съм си виновен, Бог не може да бъде упрекван за това. Да, Хекторе — продължаваше той, като се понаведе малко напред, мъчейки се да напипа ушите на кучето, — най-после дойде време да се разделим, песчо, и дълъг ще бъде тоя лов. Ти беше честно, смело и вярно куче. Не бива да убиваш тая хрътка на гроба ми, пеони, защото където падне християнско куче, там остава да си лежи навеки. Ала когато умра, от любов към господаря му бъди добър и към него.

— Словата на баща ми влязоха в моите уши — отвърна младият вожд и с тържествен, почтителен жест изрази съгласието си.

— Чуваш ли, песчо, какво обеща вождът? — запита траперът, опитвайки се да привлече вниманието на бездушното животно, което мислеше за своето куче.

Но като не срещна в отговор никакъв поглед и не чу дружеско скимтене, старецът опипа устата и се помъчи да провре пръсти между студените устни. Тогава истината прониза като мълния мисълта му, макар че още не бе прозрял напълно измамата. Той се отпусна на креслото си и оброни глава, като под тежък и неочакван удар. Докато беше така в мимолетен унес, двама млади индианци побързаха да махнат чучелото със същата деликатност, която ги бе подтикнала към такава благородна измама.

— Кучето е умряло! — промълви траперът, като помълча няколко минути. — И кучето като човека си има определено време. А Хектор живя честно и почтено! Капитане — додаде той, като едва намери сили да махне с ръка на Мидълтън, — радвам се, че дойде, защото, макар че тия индианци са добри и отзивчиви, каквито са по природа, не им подобава да погребват бял човек. Мислех си и за това куче в нозете ми. Не е хубаво да внушаваш на хората, че християнин ще чака да се срещне с кучето си на оня свят. И все пак няма да бъде голяма беда, ако се заровят останките на такъв верен другар до костите на неговия господар.

— Ще бъде както желаеш.

— Радвам се, че си съгласен с мен. Значи, за да не си правиш излишен труд, положи кучето в нозете ми или пък до тялото ми. Ловецът не бива да се срамува да лежи редом с кучето си!

— Обещавам да изпълня волята ти.

Старецът дълго мълча, като че ли се замисли. От време на време вдигаше тъжно очи, сякаш искаше да заговори отново на Мидълтън, но, изглежда, някакво вътрешно чувство го възпираше. Когато забеляза колебанието му, капитанът се опита да го насърчи, като запита има ли някакво друго желание.