Джеймс Купър - Прерията

Тялото на стареца беше поставено така, че светлината на залязващото слънце да пада право на величавото му лице. Главата беше гола, дългите кичури редки побелели коси се развяваха леко от вечерния вятър. Пушката лежеше на коленете му, а останалите ловни принадлежности бяха сложени до него така, че да може да ги стигне. В нозете му се беше проснало куче, прилепило глава до земята като заспало. Позата му беше така свободна и естествена, че едва като се взря по-добре, Мидълтън разбра, че не вижда Хектор, а неговия труп, който индианците бяха препарирали тъй грижовно и изкусно, че изглеждаше като жив. Собственото му куче играеше по-настрана с малкия син на Тачичена и Матори. Самата майка стоеше наблизо, държейки на ръце второ дете, което можеше да се похвали с не по-малко славно потекло, защото негов баща беше не друг, а сам Твърдото сърце. Льо Балафре седеше до умиращия трапер и целият му вид говореше, че и неговият край е вече близък. Всички останали в средата на кръга също бяха старци, очевидно дошли по-наблизо, за да гледат как един справедлив и безстрашен воин тръгва на най-далечния си поход.

За целия си живот, преминал в неуморен труд и самолишения, старецът получаваше в награда спокойна и тиха смърт. Може да се каже, че силите не му бяха изневерили до самия край. И когато наистина го напуснаха, това стана бързо и безболезнено. Цяла пролет той бе ходил на лов с племето, ала към края на лятото, краката му изведнъж отказаха да изпълняват определените им функции. Започна да слабее телом и духом. Пеоните разбраха, че скоро ще загубят един мъдър съветник, когото се бяха научили да обичат и да уважават. Но както казахме, нетленната душа не искаше да напуска своето убежище. Светилникът на живота мъждееше, ала не угасваше. Сутринта, в същия ден, когато пристигна Мидълтън, силите на стареца като че ли се възвърнаха. Езикът му отново нареждаше полезни наставления и от време на време очите се спираха на някой от приятелите му, сякаш изведнъж го познаваше. Но това беше само последно кратко съприкосновение със света на живите, защото околните смятаха, че духом той вече не е между тях.

Когато доведе гостите си при умиращия, Твърдото сърце помълча известно време — не само от приличие, но и от искрена скръб, после се наклони леко напред и запита:

— Чува ли баща ми словата на своя син?

— Говори — отвърна траперът с глас, който излизаше сякаш дълбоко от гърдите му, но в околната тишина звучеше отчетливо, което го правеше страшен. — Аз се готвя да напусна селището на пеоните и скоро ще бъда толкова далеч, че гласът ти няма да стига до мен.

— Нека мъдрият вожд не се безпокои, че тръгва на път — продължи Твърдото сърце, забравил в искрената си скръб, че и други чакат да поговорят с втория му баща. — Сто пеони ще разчистват пътеката му от трънаци.

— Пеони, аз умирам така, както съм живял — като християнин! — заговори отново траперът с такава сила в гласа, че слушателите му се сепнаха, сякаш чуха тръба, чиито звуци, изпървом едва доловими в далечината, изведнъж екват свободно из въздуха. — Искам да напусна живота така, както съм го започнал. Човек от моето племе няма нужда нито от кон, нито от оръжие, за да се яви пред Великия дух. Той знае какъв е цветът на кожата ми и ще съди за делата ми според моите дарби.

— Баща ми ще разкаже на моите млади воини колко мингоси е сразил и какви дела на доблест и справедливост е извършил, за да се научат да му подражават.

— Небето на белия човек не обича да слуша самохвален език! — възрази тържествено старецът. — Великият дух е видял всичко, което съм вършил. Очите му са винаги отворени. Той помни всяко добро дело; ако съм съгрешил, няма да забрави да ме накаже, макар че ще бъде милостив в наказанието си. Не, сине мой, бледоликият не може да пее хвалебствия за себе си и да се надява, че Бог ще ги приеме!

Малко разочарован, младият вожд се отдръпна смирено назад, давайки път на новодошлите. Мидълтън улови измършавялата ръка на трапера и като се мъчеше да овладее гласа си, каза кой е.

Старецът слушаше като човек, чиито мисли са заети с нещо съвсем друго, но когато разбра с кого говори, посърналото му лице се озари от радост.

— Надявам се, че не си забравил тия, на които помогна тъй много! — каза Мидълтън накрая. — Ще ми бъде мъчно, че не съм оставил по-силна следа в паметта ти.

— Рядко съм забравял това, което съм видял — възрази траперът. — Свършват вече дългите ми, тягостни дни, но няма нито един между тях, който да не бих искал да погледна. Аз помня и тебе, и всички твои спътници. И твоя дядо, дето беше преди теб… Радвам се, че се върна в тия степи, защото ми трябва човек, който да говори родния ми език, а не може да се вярва твърде на търговците из тия краища. Ще изпълниш ли молбата на един умиращ старец?