Джеймс Купър - Прерията

— Аз си нямам никого на тоя широк свят! — отвърна траперът. — Когато си отида, ще свърши и моят род. Ние никога не сме били големци, ала винаги сме живели честно и сме принасяли полза на хората — мисля, че никой не може да ни отрече това. Баща ми е погребан край морето, а костите на сина му ще побелеят в прериите.

— Кажи ни къде е гробът му и тялото ти ще лежи до праха на твоя баща — прекъсна го Мидълтън.

— Няма нужда, капитане, няма нужда. Остави ме да спя там, където съм живял — далеч от шума на селищата! Пък и не разбирам защо трябва да се крие гробът на един честен човек като индианец в засада. Аз платих на един каменоделец в селищата да издяла камък с надпис и да го сложи до главата на баща ми. Това ми струва дванайсет боброви кожи, ала е майсторски изпипано! Та тоя камък известява на всеки, който дойде на гроба, че под него лежи тялото на еди-кой си християнин; описва как е живял, до каква възраст е стигнал и колко честен е бил. Когато се справихме с французите в тогавашната война, аз отидох дотам да видя добре ли е свършена работата и с радост мога да кажа: каменарят е удържал на думата си.

— Значи, искаш на твоя гроб също да има такъв камък?

— На моя ли? Не, не, аз нямам друг син освен Твърдото сърце, а индианецът не отбира много от нравите и обичаите на белите. Пък и без това съм му вече задължен, тъй като съм направил толкова малко, откакто живея сред племето му. Пушката наистина би покрила разходите за такава работа… но зная, че тоя момък с удоволствие би я окачил в жилището си, защото много елени и птици е простреляла тая пушка пред собствените му очи. Не, не, пушката трябва да се изпрати на тоя, чието име е издълбано на затвора.

— Но тук има човек, който с радост би изпълнил желанието ти, за да докаже колко те обича. Човек, който ти дължи не само избавлението си от толкова много опасности, но и е получил в наследство от предните си дълг на признателност. И над твоето тяло ще има надгробен камък.

Старецът протегна изсъхналата си ръка и стисна е благодарност десницата на капитана.

— Така си и мислех — че ще пожелаеш сам да сториш това, ала не смеех да те помоля — рече той, — нали не си ми роднина. Не слагай там хвалебствени думи — просто името, възрастта, кога съм умрял, нещичко от Библията и нищо повече. Така името ми няма да остане съвсем забравено на земята, нищо повече не ми трябва.

Мидълтън обеща да направи това и пак последва мълчание, прекъсвано само сегиз-тогиз от несвързаните фрази на умиращия. Той, изглежда, бе приключил сметките си с тоя свят и чакаше само последния призив, за да го напусне. Мидълтън и Твърдото сърце, за станали от двете му страни, следяха с печална загриженост как се менеше лицето му. Два часа тези изменения бяха почти неуловими. Повехналите и проядени от годините черти на лицето му изразяваха тих, величествен покой. От време на време траперът заговорваше — ту промълвяше някакво кратко наставление, ту запитваше нещо за тия, чиято участ му беше присърце. И през цялото това тържествено и напрегнато време всеки от племето стоеше неподвижно на мястото си, изключително сдържан и търпелив. Когато старецът говореше, всички наклоняваха глави да го чуят; а когато млъкнеше, като че ли се замисляха над мъдростта и смисъла на думите му.

Пламъкът вече догаряше, гласът на стареца заглъхна и в някои моменти околните се питаха жив ли е още. Мидълтън следеше всяка промяна в изражението на това обрулено от времето лице с живия интерес на наблюдател, който обича да вниква в човешката природа, и едновременно с любов и уважение и му се струваше, че разчита по суровите черти какво става в душата на стареца. И може би това, което образованият офицер смяташе за фантазия, беше действителност — защото кой се е върнал от оня незнаен свят, за да ни обясни под каква форма и по какъв начин е бил въведен в неговото страшно царство? Без да твърдим, че сме в състояние да обясним нещо, което ще остане завинаги тайна за живите, ще се ограничим да изложим фактите.

Цял час траперът почти не помръдна. Само от време на време очите му се отваряха и затваряха. Когато се отваряха, погледът му сякаш се устремяваше към облаците, надвиснали над западния хоризонт, които отразяваха ярките краски на американския залез и придаваха отчетливост и прелест на цветното му великолепие. И този час, и спокойната красота на това време на годината, и това, което ставаше — всичко беше съчетано, за да изпълни зрителите с тържествено благоговение. Изведнъж, замислен над необикновеното си положение, Мидълтън усети, че ръката, която държеше, стисна дланта му с невероятна сила и старецът, подкрепян от приятелите си, се изправи на крака. Той огледа за миг заобикалящите го, като че подканяше всички да слушат (все още жив остатък от човешка слабост!), след това, с вдигната по войнишки глава и с достатъчно ясен глас, за да го чуят всички в това множество, насъбрало се около него, произнесе една-единствена дума: