Джеймс Купър - Прерията

— Да, това е най-трудното! Аз се готвех без особено угризение на съвестта да накажа тоя скиталец трапер, защото не съм видял кой знае какво добро от него, а мислех — да ми прости Бог тоя грях, — че ми е причинил много злини. Ала сега нищо не може да очисти моя дом от позор: заметеш единия ъгъл, а замърсиш другия! Но как може да убият моя син, а убиецът да бъде на свобода?… Та нали младата му душа няма да намери покой!

— Ох, Ишмаел! Ние отидохме много далеч с тая работа! Да бяхме говорили по-малко, никой нищо нямаше да разбере… И съвестта ни щеше да бъде по-спокойна.

— Истър — каза съпругът, като извърна към нея укорителен, но все пак апатичен поглед, — по едно време, жено, ти мислеше, че това злодеяние е извършено от друга ръка.

— Мислех, мислех! За наказание на моите грехове Господ ми внуши тая мисъл! Ала той беше тъй милостив да вдигне булото от очите ми; и като надникнах в Свещеното писание, Ишмаел, намерих в него утешителни слова.

— У теб ли е Библията, жено? Защото тя може да ни напъти в такъв труден час.

Естър бръкна в джоба си и след малко извади някаква част от Библията, толкова изпоцапана от прелистване, че буквите почти не се четяха. Това беше единствената книга, която можеше да се намери сред имуществото на скватера, пазена от жена му като печална реликва от по-честити и може би по-безгрешни дни. Тя отдавна имаше навика да прибягва до нея, когато обстоятелствата я подтикваха да търси помощ извън възможностите на човека, макар че корава и сърцата жена като нея рядко търсеше помощ от тази книга, която предписваше покаяние, а не възмездие. Така Естър бе сключила един вид словесен съюз с Бога, твърде изгоден за нея, но търсеше съвет от него само когато явно беше неспособна да се справи сама със злото. Ще оставим на казуистите да определят доколко тя приличаше в това отношение на останалите вярващи, за да не се отклоняваме от нашия разказ.

— Много страшни неща има на тия страници, Ишмаел — рече тя, като отвори книгата и я запрелиства бавно с показалец. — На някои места е посочен дори начинът за наказание.

Съпругът й даде знак с ръка да намери някое от ония кратки правила за поведение, приети у всички християнски народи като истински божи заповеди и смятани за толкова правдиви, че дори хора, които отричат тяхната законност, все пак признават мъдростта им. Ишмаел слушаше с дълбоко внимание, докато другарката му в живота четеше всички ония места, подсказани й от паметта, които според нея подхождаха тъкмо за положението, в което се намираха. Накрая я накара да му покаже съответните пасажи и гледаше всяка думица с някакво особено благоговение. Човек с кораво сърце обикновено никога не се отмята от решението си, щом веднъж го е взел. Скватерът сложи ръка на Библията и сам я затвори, сякаш искаше да каже на жена си, че това му е достатъчно. Естър, която познаваше много добре неговия нрав, потрепери при този жест и като се взря в суровия поглед на мъжа си, рече:

— И все пак, Ишмаел, в жилите му тече от моята кръв и от кръвта на моите деца! Не е ли редно да проявим милосърдие?

— Жено — отвърна строго скватерът, — когато мислехме, че оня жалък стар трапер е извършил това дело, ти не споменаваше нищо за милосърдие!

Естър не отговори, само скръсти ръце и седя няколко минути мълчалива и замислена. После пак вдигна неспокойно очи към мъжа си и видя, че гневът и тревогата на лицето му се бяха сменили със студена апатия. Убедена по тоя начин, че съдбата на брат й е решена, и съзнавайки може би, че наказанието, което му се готвеше, ще бъде напълно заслужено, тя не посмя вече да се застъпва за него. Мъжът и жената не си казаха нищо повече. Очите им се срещнаха за миг, след това и двамата станаха и тръгнаха в дълбоко мълчание към лагера.

Синовете чакаха завръщането на баща си с обичайното равнодушие, с което посрещаха всичко. Добитъкът вече бе събран на стадо, конете — впрегнати, изобщо всичко беше готово за път, щом скватерът покажеше, че такава е волята му. И децата бяха вече в отредения им фургон; с една дума, нищо не пречеше на заминаването освен отсъствието на родителите на тази буйна челяд.

— Абнър — каза бащата с флегматичност, характерна за всичките му разпореждания, — изведи вуйчо си от фургона и го накарай да застане тук.

Ейбирам излезе от затвора си, целият разтреперан, но все пак с надежда да успее накрая да усмири справедливия гняв на своя роднина. Той се огледа, напразно търсейки поне едно лице, в което да открие проблясък на съчувствие, и за да уталожи опасенията си, събудени в тоя момент с първоначалната си сила, се опита да предизвика скватера на дружески разговор.