Джеймс Купър - Прерията

— Ще имаш достатъчно време. Ти сам ще си бъдеш палач, тази мръсна работа не е за моите ръце.

Ишмаел пристъпи незабавно към изпълнението на новото си решение. Похитителят, уверен, че ще го оставят да живее може би още много дни, веднага се успокои, макар и да знаеше, че няма да избегне наказанието. Жалък и малодушен, Ейбирам прие тази временна отсрочка като помилване. Дори сам се залови пръв да помага в страшните приготовления и от всички участници в тази зловеща драма само неговият глас звучеше весело и шеговито.

Под един от чепатите клони на върбата стърчеше тънка и плоска скална издатина. Надвиснала на няколко стъпки от земята, тя подхождаше чудесно за целта, която сама бе подсказала. На тази малка площадка поставиха престъпника, като му завързаха лактите здраво зад гърба, тъй че да не може да се освободи, и същото въже, увито на примка около шията, преметнаха през клона. Тоя клон беше разположен така че когато тялото увисне, да не намери опора под нозете си. Страниците от Библията сложиха в ръцете на осъдения, да търси утешение в тях, ако може.

— А сега, Ейбирам Уайт — каза скватерът, когато синовете му, които бяха свършили работата си, слязоха от скалата, — питам те за последен път, и то сериозно — предлагам ти два вида смърт: мога да прекратя мъките ти с тази пушка, а ако не, рано или късно ще свършиш на това въже.

— Остави ме да поживея! О, Ишмаел, не знаеш колко сладък е животът, когато е толкова близко последната минута!

— Добре! — рече скватерът, като махна на помощниците си да последват стадото и колите. — А сега, нещастнико, като утешение в твоя предсмъртен час аз ти прощавам злините, които си ми причинил, н нека Бог те съди.

Ишмаел се обърна и продължи пътя си през равнината с обичайната бавна и тромава походка. Главата му беше клюмнала, но нито веднъж мудната му мисъл не го подтикна да погледне назад. По едно време му се счу, че сподавен глас го вика по име, но и това не го спря.

Като стигна до хълмчето, където бе разговарял неотдавна с Естър, скватерът се озова на границата на кръгозора, който се откриваше от скалата. Тук той се спря и реши да погледне към мястото, което бе напуснал преди малко. Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта и последните му лъчи осветяваха голите клони на върбата. Той видя неравните очертания на дървото и на скалата, откроени на огненото небе, и дори различи все още изправената фигура на човека, когото бе оставил на жалката му участ. Преваляйки хълмчето, Ишмаел продължи нататък с такова чувство, като че неочаквано и насилствено го бяха разделили завинаги от доскорошен помощник и приятел.

След една миля скватерът настигна впряговете си. Синовете му бяха намерили подходящо място за нощуване и само чакаха да дойде баща им и да одобри техния избор. С малко думи той изказа съгласието си. След това всичко ставаше в мълчание, по-дълбоко и по-осезаемо от всякога. Естър почти не се чуваше да хока децата и ако ги хокаше, гласът й не беше креслив, а мек, наставнически.

Мъжът и жената не си размениха нито въпроси, нито обяснения. Само когато Естър вече се готвеше да се оттегли за нощуване с децата, скватерът забеляза, че тя погледна крадешком подсипа на пушката му. Ишмаел заповяда на синовете си да лягат, като обяви, че сам ще пази лагера. Когато всичко утихна, той излезе в прерията, сякаш му беше душно между палатките. Нощта бе такава, че още повече засилваше чувството на потиснатост, предизвикано от събитията през деня.

С изгрева на месечината излезе вятър и когато от време на време пометеше с вой равнината, на часовоя му се струваше, че в този вой се преплитат странни, неземни звуци. Поддавайки се на някакъв необясним подтик, Ишмаел огледа наоколо, увери се, че лагерът спи спокойно, и се отправи към хълмчето, за което вече споменахме. Оттук се откриваше широка гледка към изток и запад. Леки къдрави облачета закриваха сегиз-тогиз студената луна, заобиколена с мъгливо сияние, макар че имаше моменти, когато спокойните й лъчи се лееха от чисти сини простори и тогава красотата й като че ли смекчаваше всичко наоколо.

За пръв път през бурния си живот Ишмаел изпита остро чувство на самота. Голата прерия му се видя като безкрайна мрачна пустиня, а полъхът наподобяваше шепот на мъртъвци. По едно време му се стори, че заедно с вятъра край него прелетя пронизителен вик. Той не прозвуча като зов от земята, а проряза страховито въздуха някъде отгоре и там се смеси с дрезгавото пригласяне на вятъра. Скватерът стисна зъби, а едрата му ръка така здраво сграбчи пушката, сякаш искаше да смачка метала. Затишие, после нов повей и вик на ужас, нададен като че в самите му уши. От устните му неволно се изтръгна отклик — така извикват понякога хората от необикновена възбуда — и като преметна пушка през рамо, тръгна с исполински крачки към скалата.