Джеймс Купър - Прерията

За пръв път от толкова дни скватерът обърна гръб на залеза. Той пое към заселените места и самата му походка говореше ясно на децата му, научени да отгатват по погледа решенията на баща си, че наближава краят на странстването им из прерията. Дълги часове по нищо не пролича, че е настъпил някакъв внезапен или съществен обрат в намеренията или чувствата на Ишмаел. През цялото това време той вървеше сам, на няколкостотин стъпки пред впряговете си, и не даваше почти никакъв признак на вълнение. Наистина един-два пъти забелязаха исполинската му фигура, застанала на върха на някой далечен хълм, подпряна на пушката и с наведена глава, но тези минути на дълбок размисъл биваха редки и не траеха дълго. Колите отдавна вече хвърляха сенки към изток, движейки се неотклонно напред и все напред. Прегазваха реки и потоци, пресичаха равнини, изкачваха или се спущаха по хълмисти склонове, но нищо не внасяше никаква промяна. Отдавна кален в трудностите на такова пътуване, скватерът някак инстинктивно заобикаляше непреодолимите препятствия по пътя, като навреме завиваше надясно или наляво, когато характерът на местността или групичка дървета, или признаци за близка река му показваха, че трябва да извърши такава маневра.

Най-после настана часът, когато необходимостта да се пестят силите и на хора, и на животни налагаше почивка. Ишмаел с присъщата си предвидливост избра подходящо място. Еднообразната вълниста степ, описана в началните страници на тази книга, отдавна бе сменена с по-силно пресечена местност. Наистина наоколо се разстилаше, общо взето, същата безкрайна пустинна шир, същите просторни, плодородни долини, същото стихийно, странно редуване на цветущи хълмове с голи ридове, което придава на тоя край вид на древна страна, кой знае защо, обезлюдена, без следа от жилища. Но тези характерни особености на вълнистата прерия сега се нарушаваха от появилите се тук-там бърда, скални маси и широки горски пояси.

От подножието на една скала, висока четиридесет-петдесет стъпки, извираше ручей; Ишмаел избра именно това място, защото тук имаше всичко необходимо за добитъка. Водата напояваше една малка полянка в ниското, на която в отплата за този плодороден дар растяха оскъдни стръкове трева. Една самотна върба бе пуснала корени в тинята й, завзела цялата почва, наоколо, издигаше стъбло високо над скалата и разпростираше клоните си над върха й, засенчван някога от гъстия листак. Но сега заедно с тайнственото жизнено начало бе изчезнала и красотата й. Сякаш за подигравка с оскъдната зеленина наоколо, тя бе останала като величав и суров паметник на някогашна плодовитост. Най-големите клони, причудливо изкривени, още се простираха нашироко, но побелелият, плесенясал ствол беше оголен, разцепен от буря. Не се виждаше нито листец, нито следа от зеленина. С целия си вид това дърво напомняше колко тленен е животът и колко близък е неговият край.

Давайки обичайния знак на кервана да се приближи, Ишмаел тръшна исполинското си тяло на земята и като че ли се замисли над тежката отговорност, която падаше сега върху него. Синовете му не закъсняха да пристигнат; а добитъкът, усетил отдалеч паша и вода, ускори крачка и след малко там настъпи суматоха и олелия, както винаги, когато се спира за почивка.

Сутрешната сцена не бе оставила у децата на Ишмаел и Естър такова дълбоко и трайно впечатление, та заради нея да забравят естествените си потребности. Но докато синовете търсеха между припасите нещо питателно, за да утолят глада си, а дечурлигата си поделяха с кавга обичайната храна, родителите на това недодялано семейство си имаха други грижи.

Когато скватерът видя, че всички, дори и съживилият се Ейбирам, се заловиха с ядене, той повика с поглед унилата си съпруга и се отдръпна към един далечен хълм, който препречваше гледката откъм изток. Съпрузите се срещнаха на това пусто място, както биха се събрали пред гроба на убития си син. Ишмаел кимна на жена си да седне на камъка до него и известно време двамата мълчаха, сякаш се бояха да заговорят.

— Ние дълго странствахме заедно и видяхме и добро, и лошо — подзе най-после Ишмаел. — Какви ли патила не претеглихме с теб, жено, и колко ли пъти не вкусихме от горчивата чаша. Ала никога досега не ми се е случвало такова нещо.

— Тежък, непосилен кръст е това за една бедна, заблудена, грешна жена! — отвърна Естър, като приведе глава към коленете си и почти зарови лицето си в полата. — Тежко, непоносимо бреме за плещите на една сестра и майка!